Седем вечерта. Четвъртият етаж на хотел „Принцеса“. Ако Норглин беше параноик, ако подозираше някаква клопка, щеше да се появи преди часа на срещата, за да свари Хатчър неподготвен. Хатчър знаеше всички номера на играта.
Норглин пристигна в седем без четвърт и намери вратата на стаята на Хатчър леко открехната. Разкопча си сакото, бръкна под мишницата си и напипа дръжката на пистолета, после пристъпи предпазливо вътре.
Стаята беше празна. Откъм банята се чуваше музика.
— Здрасти — извика високо той.
— Влизай — чу се в отговор гласът на Хатчър. — Що не затвориш вратата, а?
Норглин затвори вратата и запристъпва бавно към банята. Хатчър се беше изтегнал във ваната, с глава опряна на ръба й, а цялото му тяло беше скрито под покритата с пяна повърхност на водата. На пода до ваната беше оставена бутилка червено вино и полупразна чаша. Друга празна чаша беше оставена на мивката.
Хатчър погледна към него и се усмихна.
— Норглин?
— Същият.
— Джес Карадърс — представи се Хатчър. — Извини ме за неофициалния вид. Вземи си оная чаша и си придърпай един стол.
Той видя как лицето на Норглин се поуспокои. Мускулите около устата му се отпуснаха, усмивката му стана по-свободна, цялото му тяло се поотпусна.
„Пълен аматьор“, помисли си Хатчър.
Норглин се захвана да си налее вино в чашата и в тоя момент Хатчър каза:
— Що за копеле трябва да е тоя, дето е способен да продаде трима наши за трийсет хиляди долара?
Норглин реагира мигновено. Пусна на пода бутилката и чашата и посегна към пищова си. Но в същия миг Хатчър измъкна дясната си ръка над водата. В нея държеше пушката „Ауг“ и стреля незабавно, още щом тя сепоказа над водата. Пръски сапунена пяна хвърчаха от дулото, докато куршумите очертаваха тропосана линия, започваща от корема на Норглин и стигаща до гърдите му, а там образуваха тясна, затворена спирала. Тялото на Норглин отхвръкна и се блъсна в облицованата с плочки стена, а от дробовете му започнаха да се разнасят хрипове. Коленете му се подкосиха. Той се свлече надолу върху парчетата от разбитата бутилка вино и после се катурна на една страна.
Хатчър беше вече изскочил от ваната още преди Норглин да се приземи на пода. Отвори шкафа за кърпи и измъкна оттам един зелен брезентов чувал, който беше подготвил предварително, хвана Норглин за косата, изправи го до седнало положение и налузи чувала през главата му. После го пусна да падне но гръб, нахлузи чувала чак до краката му и го затвори с ципа. Издърпа опакованото тяло в ъгъла, обу си едни чехли, събра счупените стъкла и избърса виното от пода с една кърпа, която после изпра във ваната. Тогава отиде до телефона и набра един номер.
Щом чу гласа от другата страна на линията, Хатчър каза „Ела да го прибереш!“ и затвори.
Това беше един от малкото пъти, когато Хатчър знаеше кой беше жертвата му и защо го убива. Обикновено действаше със сляпо подчинение. „Направи го“, казваше му Слоун и Хатчър го правеше. И не само го правеше, ами го приемаше като напълно естествено, вярваше в правотата на извършеното. Но сега, преоценявайки миналото си, Хатчър осъзнаваше, че може би е бил използван просто като безсловесна марионетка. Може би Норглин беше реагирал така просто от страх, бил е дребно винтче в цялата машина, което в един момент е станало излишно, и те бяха решили да се отърват от него, и сигурно са изфабрикували записа на касетата, и…
А може би „126“-ти беше този, който нашепваше това в ухото му, навеждаше го на мисли, към които Хатчър сам никога не би се насочил, към които никога не би и помислил да се насочи, преди.
Той набра шифъра на ключалката на алуминиевото куфарче и го отвори. Вътрешността му беше запълнена от обемаща го плътно форма от стиропор. На нея, в специални легла, бяха разположени половининчова видеокамера, две батерии, един 400-милиметров и един 200-милимегров обектив за камерата, приспособление за закрепване камерата на рамо, четири празни VHS видеокасети и няколко удължаващи кабела, грижливо намотани и привързани с пластмасови връзки.
Всичко това беше камуфлаж.
Хатчър почисти старателно пушката от смазката, след което бързо я разглоби на трите й основни части. Напъха дулото в специално предназначената за него тръбичка на пантите на куфарчето и завинти прикрепващите болтчета. Отвори фалшивата видеокамера, постави вътре рамата на сиусковия механизъм и я затвори с прищракване. След това развинти болтовете на 400-милиметровия обектив и в празната му кутия постави стробоскопичния мерник. Двата пластмасови пълнителя, всеки за по трийсет патрона, се поместваха точно в кухите батерии за видеокамерата. Освен изброените части, той разполагаше и с една допълнителна къса цев с дължина четири инча, която като се поставеше на мястото на дългата, превръщаше пушката в пистолет. Късата цев той замаскира в 200-милиметровия обектив. Цялото това снаряжение се поместваше идеално в принадлежностите от куфарчето, без да поражда каквото и да е подозрение, а общото тегло на така оборудваното куфарче нямаше и двайсет фунта.
От вътрешната страна на капака на куфарчето имаше фалшив хастар с едно отделение, прикрепен с лепящ се цип. Той го отлепи от мястото му и сложи парите, документите и фалшивия си паспорт в един водоненроницаем плик, прикрепен за стената на куфарчето. Хатчър залепи отново фалшивия хастар, пъхна няколко празни папки в отделението му откъм вътрешността, затвори куфарчето и превъртя числата от шифъра.
Разглобена на трите си части и замаскирана в куфарчето, пушката „Ауг“ не можеше да бъде открита от какъвто и да било детектор. Сглобена, тя беше едно от най-универсалните и смъртоносни оръжия, което някога е било изобретявано, безотказна и безшумна машина за убиване. Най-силният шум, който пушката издаваше, беше щракането на спусъка. Дистанцията й на точност беше 450 ярда. Това беше единственото оръжие, което Хатчър носеше със себе си. Снабдяването с амуниции за нея беше безпроблемно в която и да е точка на света.
След това той се върна обратно в спалнята, набързо подреди пътната си чанта, затвори ципа й и я отнесе в главната каюта. После се върна отново в спалната каюта.
Джиниа още спеше. Той се загледа в нея.
В тоя момент миналото сякаш се стовари върху плещите му. Това, което китайците наричаха „ч’уанг чжу-чи“, прозорец към самия себе си, се беше отворило.
Чии ли духове го очакваха там, за да терзаят душата му? Хатчър си беше мислил, че Хонконг и Банкок са отдавна затворена страница в биографията му — там по реката, и бърлогата на Тс’е К’ам Мен Ти, бандите Уайт Пам и Чию Чао, Толи Фонг, Сам-Сам Сам и Уайт Паудър Мама, Фет Лейди Лоус и Коуен.
Банкок.
И Дафни.
Имена, които се беше опитал да забрави, а не можеше.
Той се беше опитал да ги изтрие от паметта си, но те бяха неделима част от миналото му.
Слоун се беше върнал в живота му като дяволско изчадие, изпълзяло от Хадес16, протегнало дългата си, костелива ръка към него, зовящо го обратно към зловещите места, за които дори и „126“-ти не се бе осмелил да говори, места осеяни с насилие, смърт и ненавист.
Това връщане към миналото всъщност нямаше нищо общо със Слоун, нито с имената на хората, с които самият той го оправдаваше — Бъфало Бил и Мърф Коуди. Просто беше дошло времето да се върне към това минало, беше дошло времето да затвори някои недовършени глави от собствения си живот. Време за разплата.
Той седна на леглото и започна да гали Джиниа по гърба. Тя се размърда и се обърна по корем. Той сложи на ръката си малко хидратантен крем й започна да я масажира. За момент му мина мисълта, че тя ще му липсва, но тази мисъл го раздразни, защото да ти липсва нещо беше същото, както да си спомняш за нещо. На Хатчър никога досега в живота му не му беше липсвал някой. Това не съответстваше на стила на живот, който той водеше. Това можеше да подейства разсейващо, което пък беше опасно, можеше да
