руло тоалетна хартия от военното продоволствие, пакет цигари от доволствените дажби, белезници от военнопленнически лагер, датирани от 1973 година, снимки на автомобили и на къщи, на деца, никога невидени от бащите си и на бащи, чиито деца не ги познаваха. Фрагменти.
— Били ли сте във Виетнам? — попита Хатчър уредника, докато вървеше след него покрай дългите редици реликви и спомени от миналото.
— Ъ-хъ — беше отговорът, поднесен с интонация, която не насърчаваше по-нататъшни въпроси но темата.
Откриването на някоя точно определена вещ не беше особено трудно, като се имаше предвид простичкия начин на описване и включване в каталога на тия малки съкровища, оставени от роднини, любими и приятели. Уредникът се спря пред един рафт, наведе се и погледна написания там каталожен номер.
— На тоя рафт е. Тук някъде трябва да е, ако въобще има нещо такова — каза той и се отдалечи, оставяйки Хатчър на спокойствие да потърси това, от което се интересуваше. На рафта пред него имаше едно изпоцапано и смачкано плюшено мече, а до него — пукната черупка от костенурка и снимка на момче и момиче на около осемнайсет, застанали сякаш глътнали бастун до лъскав, виненочервен автомобил „Тъндърбърд“. Там имаше и повяхнала китка от булчински букет, привързана с бяла лента и пришит на нея венчален пръстен.
Тогава той откри и двете записки.
Първата беше адресирана: „До нашия татко, лейтенант Мърфи Коуди, Военноморски флот на Съединените щати. С обич от твоите деца, Кейт и Шерън.“ Тя беше прикрепена към една снимка на две млади момичета на около седемнайсет-осемнайсет години, изглеждащи непривично за възрастта си тъжни и сериозни.
Непосредствено до нея беше и втората записка. Текстът й беше лаконичен: „Благодаря ти за всичко, Поло. И благодаря на Господа за Тай Хорс. Джейми.“ Тя беше прикрепена към една зелена барета. Освен тях нямаше нищо друго.
Поло.
Така го наричаше тоя Джейми, Поло. Значи тоя прякор си беше останал на Коуди и след това. „Странно, помисли си Хатчър, винаги съм си мислил, че Коуди не го харесва.“ Но това доказваше неоспоримо поне едно нещо. Тая записка беше оставена за Мърфи Коуди. Нямаше как да бъде просто съвпадение.
Дали това беше просто прощално „сбогом“ от някой, който знаеше, че Коуди е загинал?
Или пък записката изразяваше благодарност от някой, който знаеше, че Мърф Коуди е все още жив?
Освен това се споменаваше и Тай Хорс. За Хатчър това означаваше едно-единствено нещо — тайландски хероин. Китайският бял прах.
Дали Коуди не беше доставял хероин на тоя човек? Дали не се беше замесил заедно с тоя Джейми в някакъв контрабанден канал? Дали пък това не беше някакво кодирано съобщение? Хатчър несъзнателно поклати глава. Просто не искаше да повярва в това. Но все пак, какво ли друго можеше да означава то? Какво друго обяснение можеше да има?
Това пътуване до музея беше повдигнало нови въпроси, вместо да даде отговор на досегашните.
— Няма ли възможност да откриете някакви координати на тоя Джейми? — запита Хатчър с дрезгавия си глас.
Уредникът поклати глава.
— Това не ни влиза в работата.
Хатчър взе баретата в ръце и я зараглежда. От вътрешната страна, на хастара й, бяха изписани инициалите „Джи Ес“. Нищо повече. Хатчър извади от джоба си малък бележник и си отбеляза подробно цялата информация, която беше получил тук. Освен това имаше и още един факт, който той си отбеляза. Баретата и бележката към нея бяха вписани в регистъра с дата Четвърти юли, отпреди четиринайсет месеца.
Нямаше абсолютно нищо друго. Изглежда, всичко останало след Мърф Коуди се изчерпваше с тоя лаконичен посмъртен епитаф.
— Окей — каза той на уредника. — Благодаря.
— Ъ-хъ.
Хатчър огледа за последен път помещението. Погледът му попадна на бейзболните ръкавици, на поолющените детски самолетчета, на булченския букет.
Той си спомни за написаното от Конрад19: „…безкористната вяра в идеята — идеята, на която можеш да се осланяш и от която да черпиш духовни сили, пред която да се прекланяш и в името на която да се пожертваш…“
И в следващия момент се замисли за хилядите ненамерили последна утеха герои — фрагменти от чиято предишна съдба бяха събрани тук — избити и погребани или безследно изчезнали но ония чужди далечни земи, които не разбираха, но и не питаха в името на какво бяха лишени от своите надежди и мечти в онова ужасно жертвоприношение, които нацията и короната, изглежда, сякаш бяха решени да изискат от всяко ново поколение. Обикновени хора, които бяха станали изключителни със смъртта си. Леденият дъх на техните духове смрази тялото на Хатчър и той почувства, че просто няма сили да се измъкне незабавно оттук, както внезапно му се прииска.
МОНТАНА
Тая нощ Хатчър изчезна безследно с куфарчето си, в което беше подредил събраната за Мърфи документация, оставяйки Слоун да го чака на уговорената среща в ресторант „Оксидентал“. Слоун беше вече на третото си уиски, когато изведнъж в главата му просветна идеята: Тоя кучи син няма да дойде. Изтича веднага до телефона и проведеният разговор затвърди опасенията му. Хатчър беше освободил стаята в хотела си преди два часа. Типично в негов стил! Слоун се ядоса на себе си. Трябваше да се сети, че Хатчър ще се опита да му извърти някакъв номер. Първото нещо, в което би се изразило желанието на Хатчър да си отмъщава на Слоун — трябваше да се сети — беше Хатчър да се опита да му се изплъзне изпод контрол, да му демонстрира, че ще действа изцяло по свое усмотрение, за да докаже на Слоун кой е шефът тук.
„Добре, рече си Слоун, ще я видим тая работа.“
— Искате ли да поръчате нещо, полковник? — запита го управителят на ресторанта на връщане от телефона.
— Свободно! — изкомандва го Слоун. Пъхна му петачка в ръката и се измъкна навън в дъждовната нощ.
Слоун добре познаваше Хатчър и знаеше, че щяха да изминат седмици, докато получи някаква вест от него. Той се върна в офиса си и оттам позвъни на Забриски. Забриски можеше да открие всекиго. Освен това той беше сигурен, че Хатчър не пътува под чуждо име. По дяволите, едва ли беше успял вече и самоличността да си смени. От друга страна, Хатчър не си правеше труда да се крие от Слоун, той просто се отнасяше с пренебрежение към него. Слоун щеше да му влезе в дирите, просто да му покаже на тоя кучи син кой какъв е.
На другата сутрин вече разполагаше с доклада.
— Отлетял е за Билингс, Монтана, с полета на „Ийстърн“ предната вечер, бил е отседнал в „Палас Хотел“, напуснал е рано тази сутрин и е отлетял с полет на товарен самолет за Шелби — докладваше Забриски.
— Монтана! Какво, по дяволите, ще търси в Монтана?
— Не знам, сър. Но все пак отишъл е там.
— Къде за Бога е това Шелби?
— На около две малко по-едри крачки от канадската граница — отвърна агента. — Там няма нищо, полковник, от три месеца насам е затиснато от сняг. На това място Господ си е загубил снегоходките.
Монтана? Слоун измъкна досието на Мърфи и го прегледа съсредоточено още веднъж, прочитайки внимателно всеки ред от него, търсейки там нещо насочващо към Шелби, щата Монтана. Но не откри нищо.
