— Йо сахн — отговори му старецът.
ДАФНИ
Миризмата на барут още не се беше разнесла от стаите в къщата, а те вече очакваха пристигането на Дафни. Според Коуен Дафни беше единственият човек, на когото можеше да се има доверие, за да съдейства на Хатчър. Тя пътуваше нагоре по реката до опасните райони и търгуваше с разбойниците — тайландска коприна и мадраски памучни платове, които прекарваше контрабандно до безмитната зона в колонията. Две нейни, качества имаха изключително значение за тази дейност: нищо не беше в състояние да я уплаши, с което тя беше спечелила уважението на пиратите, и освен това плащаше в злато. Дори и Тс’е К’ам Мен Ти не посягаха на тоя труден за преглъщане залък.
Но Хатчър като че ли се досещаше за интимната мисъл на Коуен. Дали пък старият му приятел не се опитваше да се прави на Купидон? Първата среща на Хатчър с Дафни беше резултат от една своенравна шега на Коуен. Тогава Тсу Фи беше сигурен, че Хатчър ще хлътне по нея, а също и че тя ще пренебрегне нахакания гуай-ло-янки.
Коуен също си спомняше за оная вечер. Колкото и странно да беше, но тъкмо Дафни Чийн доведе приятелството между Коуен и Хатчър до неговия завършен вид, доколкото отношенията им преди срещата на Хатчър с нея бяха в нещо като изпитателен период, период на спорадични препирни, обмисляне и резервираност — повече желание за истинско приятелство. Още от самото начало Коуен виждаше в своя приятел човек с изключителна, дори понякога плашеща способност за вътрешен баланс — човек изключително верен и предан, с неповторимо чувство за хумор от една страна, а от друга — хладна пресметливост и съобразителност. Той беше опознал и тъмната страна на личността на Хатчър — човекът постоянно с пръст на спусъка, който можеше да убива във всеки момент, неочаквано и хладнокръвно, като прищракването на пружина на капан. Познаваше освен това и ексцентричните му привички. Хатчър спеше на пода, предпочиташе да чете на китайски вместо на английски, понякога по два-три дена не слагаше нищичко в уста, имаше изключителна памет, способна да игнорира очевидното и да съхранява само това, което смяташе за важно. Например Хатчър знаеше, че Сам-Сам Сам е левичар, но не можеше да си спомни нито една от татуировките, с които беше покрито тялото на пирата.
Всички тези черти на Хатчър караха Коуен да вижда в негово лице интересен, на моменти много драг, и потенциално заслужаващ доверие приятел, но именно при първата среща на Хатчър с Дафни Коуен видя и нежните, почти момчешки страни в характера му, макар и споменатият вече баланс да си оставаше постоянен регулатор на поведението му. От една страна, той беше изненадващо наивен, от друга — безумно дързък и смел.
Бяха отишли на Губернаторския бал — ежегодния парад на суетата, за който Коуен беше прилъгал и Хатчър, просто за да си направи шега, знаейки много добре, че мистериозният му приятел от реката не понася тълпата, приемите с коктейли, танците и снобизма — причините, поради които всички останали присъстваха там. Хатчър забеляза Дафни още в първия момент. Тя стоеше права на срещуположната страна на голямата бална зала като изумително красива и недостижима статуя, съзерцаваща претъпканата зала с ледено безразличие. Коуен усети, че Хатчър беше завладян от чара й още на момента.
— Не мисли за нея — каза Чайна. — Не е залък за гвоята уста.
— Коя е тя?
— Дафни Чийн. Майка й е малайзийка, баща й е наполовина китаец, наполовина французин.
— Изумително междурасово сътрудничество — измърмори Хатчър и се насочи през тълпата право към нея.
— Всички гуай-ло в колонията са опитвали при нея — прошепна след него Коуен. — Тя не иска да има нищо общо със западняци.
— И с Тсу Фи беше така, но това не ти попречи да опиташ, нали? — отвърна му Хатчър. — Познаваш ли я?
— Да, познавам я — каза Коуен малко смутено. Конфликтите в обществото, особено при случай от такъв характер, го караха да се чувства неудобно и той продължи да го разубеждава. — Разбери ме, тя особено ненавижда американците.
— Това пък защо?
— Баща й беше доста проспериращ моделиер тук, разработи си доста добре развиващ се бизнес с няколко изискани бутика в Щатите. После се появи някакъв едър американски тръст, шефовете на който бяха решили, че в малката му фирма се крие голям потенциал, изсипаха му няколко торби с обещания, после го притиснаха до стената, изолираха го от играта и започнаха масово производство на джинси, използвайки реномето на неговата търговска марка. И те развиха от това едър, ама много едър бизнес, но той не видя и пукнат долар от тая работа.
— Коя беше гая компания?
— „Блу Макс“, сигурно си я чувал.
— Е да, всеки я знае.
— Баща й се почувства толкова унизен и оскърбен, че се опита да се самоубие. Тя го спаси…
Хатчър вече се беше откъснал и почти се беше затичал напред. Коуен се втурна след него.
— Запознай ме с нея — каза Хатчър, проправяйки си път през снобската тълпа. Коуен го следваше, разбутвайки стълпотворението от лъскави тоалети и напудрени фризури.
— Не си чул още края на историята — изкрещя му Коуен, опитвайки се да надвика шумотевицата.
— Е, и какъв е краят?
— Тя започна нов бизнес. Производство на фалшификати.
Хатчър изведнъж спря и се обърна назад ухилен до уши.
— Фалшифицира американските сини джинси?
Коуен кимна.
— Фалшифицира джинси запазена марка „Блу Макс“… и ги пуска на пазара на около половината от цената им.
— Страхотно.
Коуен отново кимна.
— Пускаше боклуци и им подби реномето, след това пусна в производство продукция със собствена производствена марка, стана най-големият им конкурент, после се обедини с тях. Най-накрая овладя контрола върху тоя бизнес. И разгони оная алчна банда.
— Чудесно — каза Хатчър.
— Наистина е така, но след всичко това у нея остана много лошо чувство към всички мей гуок.
— Ами ти откъде я познаваш?
Коуен се усмихна.
— Аз й помогнах за уреждането на сделката при сливането, която я постави на шефското кресло. И съм единственият янки, когото харесва — добави той.
Желанието на Хатчър да се запознае с нея стана още по-силно, след току-що наученото. Обърна се и отново продължи напред през залата. Коуен едва успяваше да го следва.
— Кажи ми някои имена?
— Какви имена?
— На ония юнаци, дето са изиграли баща й — каза Хатчър нетърпеливо, тъй като вече приближаваха. — Едно-две имена, хайде, бързо.
— Ъ-ъ… Хауърд Силвестър… Алън Митчъл… ъ-ъ…
— Стига толкова. Представи ме като… Крис Лъндън.
Отблизо тя изглеждаше дори още по-хубава, отколкото отдалече. Високото й гъвкаво тяло беше обвито в тъмнозелена копринена рокля, очертаваща изящните извивки и придаваше допълнителен блясък на нежната й кожа с цвят на бадем. Тъмнозеленото се отразяваше в дълбокия поглед на очите й, почти толкова зелени, колкото, и роклята й. Искрящочерната й коса беше вързана на опашка, спускаща се над едното й рамо между гърдите й. На ръцете си нямаше никакви пръстени — единствените накити, които
