носеше, бяха двата диаманта на Обиците й с форма на капки и диамантената й огърлица с прикрепени към нея смарагд и рубин, сгушени в нежната ямка под изящната й лебедова шия. Тя се усмихна лъчезарно, като видя Коуен.
— Чайна! — извика тя. — Най-после някой, с когото да мога да си поговоря.
Коуен я целуна по едната страна, след което се обърна към Хатчър.
— Мис Чийн, Дафни, бих искал да ти представя един мой приятел — Крие, ъ-ъ… — той се запъна, защото беше забравил второто име.
— Лъндън — намеси се бързо Хатчър.
Усмивката изчезна от лицето й. Кимна студено.
— Мосьо — каза тя с френски акцент съвсем тихо, обърна гръб и понечи да се отдалечи от тях. Хатчър забърза след нея.
— Аз съм адвокат — продължи Хатчър. — Всъщност защитавам интересите на едни ваши стари съдружници.
Тя се обърна рязко към него и го погледна втренчено изпод абаносовите си вежди с полуотворена от изненада уста.
— О-о?
— Да. Хауърд Силвестър и Алън Митчъл. Лицето й остана безизразно, без дори и едно мускулче да потрепне но него, но Коуен едва не си глътна езика. Усещаше как приятелството му с Дафни Чийн се изпарява с всяка следваща дума на Хатчър. Хатчър се приближи непосредствено до нея, подхвана я съвсем нежно за лакътя и я поведе към терасата.
— Виждате ли, те са понасъбрали доста изобличителни материали във връзка с вашия бизнес с фалшификати на тяхната търговска марка отпреди сливането. Те смятат, че имат доста силни аргументи за обявяването на недействителността на сливането и новата марка „Блу Макс“…
Гласовете им се изгубиха сред шума на тълпата и Коуен можеше само да наблюдава разговора им от разстояние. Докато се движеха и разговаряха, нейните очи приличаха на очи на убиец. После изведнъж двамата спряха и се обърнаха един срещу друг, лице в лице. Хатчър се наведе към нея и бързо й заговори нещо. Устата й се отвори от удивление, тя сякаш за миг изгуби самообладание, след това последва бърза размяна на реплики и от едната, и от другата страна и когато явно изчерпаха темата, Хатчър се поклони, целуна й ръка и се отдалечи. Закрачи гордо към Коуен, явно доволен от себе си, с усмивка на уста.
— Имам уговорен обяд за утре — каза той. — Само ние двамата. Чакай тук, ще ти донеса нещо за пиене. Скоч с малко вода без лед, нали? — И той изчезна отново.
Малко след това Дафни се насочи към Коуен, готова да го разкъса с поглед.
— Защо не ми каза, че се казва Хатчър? — попита го тя.
— Нямам никакво извинение — измънка Коуен.
Тя се загледа след Хатчър, докато той се провираше през тълпата.
— Наистина ли имаш уговорен обяд с него? — попита я Коуен.
— Да — отвърна му тя.
— Какво толкова ти каза той? — попита я Коуен. Тя се усмихна загадъчно, изгледа го неопределено за миг и каза:
— Питай него. — След това се обърна и се отдалечи.
— Какво толкова й каза — понита Коуен, когато приятелят му се върна с питиетата.
Хатчър поклати иронично глава.
— Няма да ти кажа.
Сега вече Коуен видя пред себе си един по-различен Хатчър. Постоянно напрегнатият спусък в него като че ли беше блокиран с предпазител. Безмилостното, напрегнато острие като че ли беше смекчило агресивността си — беше станал някак по-замислен, по-съзерцателен. Усещаше може би не толкова че Хатчър се размеква, а по-скоро, че познатите две страни от характера му са изгубили обичайния си баланс. И макар, че от една страна, Коуен се радваше на тая промяна у приятеля си, от друга страна, тя пораждаше и чувство на безпокойство. Ако Хатчър тръгнеше отново нагоре по реката, той не можеше да ей позволи да изгуби старите си рефлекси. Светът на Тс’е К’ам Мен Ти изискваше трезв разсъдък и безмилостен инстинкт. В него „Първо стреляй“ беше неотменимият закон на тези, които искаха да надживеят враговете си.
Позвъняването на входната врата го извади от потока на спомените му.
Жената на прага имаше кожа с цвета на мляко с какао и гледаше Коуен отгоре с леко изтеглените си зелени очи. Беше висока и елегантна, облечена в тясна рубиненочервена копринена рокля с наметнато бледорозово копринено сако — облекло, подчертаващо женската й сексапилност, но и изискан вкус. Едва прекрачила прага, тя хвърли встрани обувките от дългите си, загорели до цвят на какао крака.
— Здравей, Чайна — измърка тя нежно и го целуна по челото. После, без да губи време, направо запита: — Къде е той?
— Навън, на терасата.
— Променил ли се е?
— Поостарял е малко, като нас. Поприбавил е някой и друг белег. — Повече не можа да й каже. Тя изчезна към терасата.
— Не съм се и надявала, че ще те видя отново — каза тя, застанала на вратата на терасата. — Същият си!
И нейните чуанг чжу-чи проговориха още от първия миг, в който го видя, все още живи и неизбледнели след толкова години. Защото цяла година, след онази първа среща, Хатчър беше живял с Дафни, когато беше оставал в Хонконг. Той заминаваше оттам без предупреждение и се връщаше по същия начин, без да споменава и дума за характера на заниманията си. Тя беше чувала за него още преди да се запознаят — за Хатчър, дръзкия речен пират, вълка единак, от когото се страхуваше дори и самият Сам-Сам Сам. А веднага след последното му заминаване за него се разнесоха какви ли не слухове. Че бил наемен убиец. Че работел за ЦРУ. Че създавал приятелски връзки и е мамил тия, които му доверявали тайните си. Че бил в някаква секретна служба на американската армия, наречена Йинг бинг, воините на плаща и кинжала.
Дафни просто не обръщаше внимание на тези слухове. За едногодишния им съвместен живот тя беше опознала и двете страни на характера му — онази, която се показваше на преден план, когато той излизаше без да каже и дума, и другата страна, нежният любовник, за когото сексът беше наслада, а не завоевание и себеналагане; за когото любовта представляваше една бавна, изискана наслада, граничеща с агонията, която той наричаше „неповторимото усещане“ — една малка смърт, оргазмът, който беше единствената му възможност за бягство от жестоката действителност, за пренасяне в един друг, по-красив свят, макар и мимолетно, за броени мигове.
Тя усещаше със сърцето си, а можеше да съди и по това, което виждаше, че някои или дори всички слухове може би бяха верни.
Но това нямаше значение. Той беше жив, беше отново тук. И нейните спомени я върнаха към оная вечер, когато за първи път срещна Хатчър, вечер, която тя никога нямаше да забрави…
… Тя едва сдържаше гнева си спрямо тоя нагъл адвокат мей гуок, докато той я извеждаше към терасата от претъпканата бална зала на Чайнийз Пелис. Беше разгневена дори от самия факт, че Коуен ги беше запознал. Тогава той неочаквано се спря и се усмихна.
— Името ми не е Лъндън, казвам се Хатчър — с безупречен френски каза той. — И освен това смятам, че много добре сте ги подредили ония американци. Мога да ви снабдя с индийски памучен плат, първо качество, с място на доставка където посочите, наполовипата от цената, на която го купувате сега, което ще ви донесе поне десетпроцентно увеличение на общите приходи. — Той замълча за момент и после добави: — И не само това — освен всичко друго, мога да ви накарам и доста да се посмеете.
За няколко секунди тя остана така, загледана в него, удивена от дързостта му, без да може да откъсне поглед от сивите му очи. Но бързо се опомни.
— Колко? — попита го тя.
— Какво колко?
— Колко памучен плат можете да ми доставите, какъв срок и на каква цена?
— Трябва да направя някои изчисления. Не правя такива сметки наум.
— Нито пък аз — чу се да казва тя.
