— Обяд утре. Чисто делови. Ще съм готов с изчисленията, вие ще носите чека. Никакви съдружници, счетоводители, адвокати, само вие и аз.
— Предупреждавам ви, че не правя никакви отстъпки.
— Аз също — каза й той. — Когато има компромиси, всички губят. Аз водя преговори. Когато човек преговаря, всички печелят.
— О? И как става това?
— Обикновено страните поставят първоначални условия, на които не държат особено. Редуцираш ги само до най-същественото за себе си. Това трябва да е линията на поведението ти при преговори. Аз така правя. Повярвайте ми, много бързо ще стигнем до сделка и ще ни остане доста време да се посмеем, докато свършим с обяда.
— Защо това, да се посмеем, е от такова значение за вас? — попита го тя.
Той се усмихна.
— Смехът е ключът за рая!
И за голяма изненада на самата себе си тя се беше съгласила за тоя обяд.
Изобщо не се стигна до каквато и да е сделка помежду им за доставка на памучни платове.
Но той наистина я накара да се смее — смяха се много. И беше прав, това наистина беше ключът към рая.
— Аз се връщам в моята стая — обади им се Коуен от всекидневната. — Рамото ми пак нещо ме стяга.
Те не му обърнаха никакво внимание, сякаш не го бяха чули. Той присви рамене и се отправи към задната част на къщата.
Изминаха минута-две на първоначално смущение след дългата раздяла, през която нито Дафни, нито пък Хатчър се сещаха как да започнат разговор. Тя първа наруши мълчанието.
— Какво ти е на гърлото? — попита го тя, поглеждайки белега на шията му.
— Бях в един много гаден затвор. Опитах се да говоря, когато не трябваше. Един от надзирателите реши веднъж завинаги да ме лиши от възможността да говоря.
— Боли ли?
— Вече не.
— Радвам се — каза тя и повдигна вежди усмихната.
— Гласът ти е доста секси.
— Мерси. А преди не беше ли?
— Не колкото сега — каза тя. След кратка пауза продължи: — Какво се случи с теб? Изчезна ей така. Всички си мислеха, че си загинал.
— Върнах се в Америка, за да свърша една работа и изпаднах в доста тежко положение. Прекарах три години в един ад. Един затвор, в който абсолютно всичко беше забранено.
— А останалите три години?
Той просто вдигна рамене.
— Мислех, че след тая история с мен е свършено, че съм забравен от всички, Дафи.
Тя отпусна глава назад и се разсмя — сърдечен, волен смях, който възроди спомена му за звънчетата в гласа й.
— Дафи — каза тя. — Не бях чувала това Дафи от толкова години. Никой друг оттогава не ме е наричал Дафи и никога няма да ме нарича така. — Смехът й бавно утихна и тя каза съвсем сериозно, гледайки го с блеснали очи: — Не, Хатчър, никога не си бил забравен. Не и от мен.
Той не отговори нищо.
— Сериозно ли говори Коуен? — попита я Хатчър след малко. — Наистина ли можеш да ми помогнеш?
— Значи минаваме направо към деловата част — каза тя. — Да речем, че е така, и?
— Извинявай — каза той. — Чувствам се малко неудобно. Знам, че ти дължа…
Тя постави пръсти на устните му.
— Нищо не ми дължиш. Ние не сме си обещавали нищо. Аз споделях леглото си с теб… всеки път те очаквах. Понякога дори… нямах търпение да те видя отново.
Той помнеше това. Думите й събудиха у него спомена за ония моменти на върховна радост и наслада, но той съзнателно се отърси от него.
— Дължах ти поне едно обикновено сбогуване, по човешки — каза той.
— За това ли се върна тук? Да кажеш сбогом на приятелите си, които те смятаха за загинал?
— Може би — прошепна той с пресипнал глас. После, опитвайки се да избегне неизбежното, каза с шеговити нотки в гласа: — Освен това може да направя една сауна в „Есторил“. И тайландският масаж там е…
Тя се обърна и отиде до вратата на спалнята.
— Не е необходимо да ходиш до хотел „Есторил“ за масажа, Хатчър — каза тя. — И все пак, преди да кажеш отново джой гин, редно е да кажеш жо сахи.
Той я последва в спалнята.
— Как можеш да ми помогнеш, Дафи? — попита я той.
Тя мина от другата страна на леглото.
— Казах на Чайна, че ще ти помогна… но само ако се изпълнят условията, които аз поставя.
Хатчър я изгледа подозрително.
— И какви са те? — попита я той с нотка на недоволство в гласа.
— Ти трябва да стоиш далече от Макао.
— Нямам причини, които да ме карат да ходя отново там.
— И ще действаме по начина, по който аз кажа.
Хатчър се усмихна.
— Не си се променила!
— Приемаш ли?
— Ще си помисля.
— Каква е все пак тая история с военнопленническия лагер? — попита тя.
— Опитвам се да намеря един човек — обясни той.
— Служихме заедно във флота и бяхме приятели. Баща му е герой в Америка. Той, изглежда, е бил в един военнонленнически лагер в Лаос. Наричали са го Хюи-куй. Името на коменданта на лагера е било Тайсунг или нещо такова. Предполагам, че някои от триадите са търгували с тях през войната. Може би някой ще може да си спомни това-онова за тоя лагер.
Тя се обърна с гръб към него, загледа се през прозореца към залива и поклати с глава.
— Дошъл си да търсиш някакъв човек? — прошепна тя.
— Заради това се върнах отново тук. — А всичко останало… ти, Чайна — това е приятната част на пребиваването ми тук, наградата за усилията ми.
— Може би ще успеем да се промъкнем нагоре по реката и да избегнем срещата със Сам-Сам. Това може би ще успея да го уредя. Но има само един човек, който според мен би могъл да ти помогне. Спомняш ли си Семюъл Анстад, оня, когото наричаха Холандеца?
— Никога не съм срещал тоя Холандец.
— Защото той действаше в Лаос и в Северен Виетнам. Сега купувам стока от него. Но преди десет години той търгуваше с наркотици, оръжие, облекла, буквално с всичко — снабдяваше Виетконговците.
— Не можем ли да го докараме тук — попита Хатчър.
Тя поклати отрицателно глава.
— Хонконгската полиция го издирва. Ще го разпознаят и ще го арестуват веднага щом стъпи тук. Но има една кръчма нагоре по течението, в Тсанг, казва се „При Ледърнек Джон44“.
— Това американска кръчма ли е? — прекъсна я Хатчър.
Тя кимна.
— Голяма част от сделките, както и самият алкохол, се правят там — продължи Дафни. — Там се правят
