направил осем ли, девет ли години. Нищо не е в състояние да го уплаши. Научил се е да гледа на всичко през призмата на „Еби му майката“ още преди да дойде във Виетнам.
И така, ние се връщаме през нощта да хвърлим едно око дали случайно селцето не е приютило някое виетконгче и мястото гъмжи като мравуняк. Направо се е превърнало в град. На такива им викаме Градче- виетконгче. Удряме селото и атакуваме от две страни, само че откъм гърба му има поток, и те ни атакуват от противоположната страна и ни приковават към земята. Навсякъде около нас жужат трасиращи куршуми, пръскат кал, забивайки се до нас.
Почваме да обстрелваме колибите, просто да им изкараме ангелите, и изведнъж една от тях избухва. Трябва да бяха складирали всичките си боеприпаси там, защото беше също като на Четвърти юли, само че още по-феерично. Гранати, снаряди, патрони, мини. Всички се разхвърчаха и се разбягаха наоколо. И тогава някакъв куршум от отсрещната страна перва Хач в крака и той се изтъркулва във водата, изпада в паника и започва да крещи, че не може да плува, Кармоди започва да му крещи да си затваря устата, само че вече е прекалено късно и Джес получава два куршума в главата. Двамата с Кармоди се втурваме и го измъкваме. Но аз знам, че с него е свършено. Все едно да се мъчиш да повдигнеш къща.
Кармоди не спира да меле.
— Защо извика, по дяволите, защо извика. Шибаният му поток беше дълбок само три фута.
Но вече се смрачаваше и всичко се бе получило по най-лайнарския начин и Джес не можеше да плува. По дяволите, не знам защо се извинявам заради стария Хач, вижте само какво му струваше това.
Сто деветдесет и осми ден; Лейтенантът започва да откача. Всичко започна преди две седмици, когато загубихме Хач. Сякаш вече не му сече пипето за нищо.
Снощи минавам през колибата му и му казвам:
— Хайде, лейтенант, да му ударим по една бира.
А той си стои така, гледа ме, и изведнъж ми изтърсва:
— Нека да помисля.
Да си помисли какво? Дали да пие бира ли?
Днес пък ми казва:
— Късметът вече ми изневерява. Не трябваше да губя Флаглър и Хач.
— Не можеш да обвиняваш себе си — казвам му аз.
— А кого друг да обвинявам, Никсън ли? — казва той, само че с горчивина. Загубил си е и чувството за хумор.
Двеста и петнадесети ден: Отделихме се от групата си и два дни прекарахме в джунглите. По едно време попадаме на групичка виетконгчета. Десетина души, може би. Тъкмо се промъкваме през някакви храсти, и хоп, юнаците изскачат пред нас на някакви си двайсетина фута.
Залягаме всички, с изключение на лейтенанта. Не знам какво му стана. Просто нещо му откачи релето и остана прав. Едно от юначетата само смъкна калашника от рамото сие и даде откос. Кармоди получиш три куршума. Рухва в калта на три фута от мен, и рита здравата.
Това е най-кратката престрелка в която някога съм участвал. Приключва само след десет секунди. Всички стрелят едновременно. Едно виетконгче скача в реката, но Гънър се втурва подире му, измъква го от водата и го заудря с ножа си. Кълца го дотогава, докато сили не му останаха.
Вземам лейтенанта в прегръдките си и го стисвам колкото сили имам, и говоря, че всичко е наред. Държа го така дотогава, докато се вцепени в прегръдката ми.
Не е възможно. Оставаше му само месец, не повече. Не знам защо си мислех, че е несъкрушим. Човек би си помислил, че за шест месеца тук би трябвало да го опозная.
Двеста петдесет и четвърти ден: Минаха почти шест седмици, откакто загубихме Кармоди. Така ми се иска да бях имал време да му благодаря. Ако само се мярнеше за минута-две насам. По дяволите, човек тук взема много неща като нещо подразбиращо се.
Оттогава насам го раздавам водач на отряда. Произведоха ме сержант. Док, Гънър и аз сме тримата единствени останали от старите. Джордан си изкара срока и се върна в цивилизацията. Нощта преди да отпътува така яко го наквасихме, че загуби съзнание. Тогава го завързахме за кърмата на катера и го влякохме осем или девет километра до базата. Малко остана да се удави. Докато стигнем и изтрезня. И тогава пак го наквасихме. Когато се качваше на хеликоптера за Кам Ран беше истинска развалина. Обзалагам се, че още е махмурлия. Нека му остане за спомен от нас.
Само се опитайте да си го представите, само шест месеца служба и вече съм старо куче.
А дори не можах да кажа на лейтенанта, че го обичам.
Двеста шейсет и осми ден: Днес ме извикаха в Дау Тянг, където се намира щаба на дивизията, и говорих с един капитан, който изглежда ръководи цялото шоу в нашия сектор. Казва ми, че съм бил препоръчан за Сребърна Звезда заради оная работа в Хай Пиен. Онова беше спасителна мисия и сигурно съм се представил доста добре в оня ден.
Пита ме какво ми е мнението за войната. Можете ли да си представите? какво мнение може да има човек за войната, за Бога.
— Имал съм и по-приятни преживявания — казвам му аз. — Като например последния път, когато ми извадиха апендикса.
Очите на капитана съвсем са хлътнали и почернели, сякаш умира за сън, а и няколко седмици на слънце не биха му се отразили зле, но това изглежда не го притеснява особено.
— Искам да кажа, какво мислиш за войната в политическо отношение — казва той.
— Нищичко не знам за тая работа — отвръщам му. — Политическите лайна не ме вълнуват. Тук съм, защото ме изпратиха. Аз дори не знам какво всъщност става тук, капитане. Само ми изглежда, че май ще ни спукат задниците.
— Това притеснява ли те? Искам да кажа, фактът, че ще ни скъсат задниците?
— Ти какво, да не си психиатър? — питам го.
Той пак се разсмива и казва, че не е.
И тогава му казвам:
— Никой не е дошъл тук с мисълта да губи.
После ме пита на колко съм години и аз му казвам, че съм на двайсет и една.
— Ти си дяволски добър войник — казва ми той.
— Да ти кажа, капитане, аз съм почти новобранец. Остават ми още шест месеца да издрапам и имам две цели в живота. Да се върна здрав и читав, и да върна здрави и читави хората си. Друго нищо не ме вълнува. А и нищо не друго не съществува. Почнеш ли да си блъскаш главата с други мисли, направо се отписвай.
— Ще те повиша в офицерски чин — изтърсва ми той изведнъж.
— По дяволите, само това не — казвам аз. — Не го прави, капитане. Имай милост. Какво искаш от мен?
— Взводът има нужда от лейтенант и аз мисля, че ти си най-подходящият за тая работа.
— Добре, закачете ми шест нашивки, така ще съм най-висшият по звание в ротата. Ще си остана на мястото, ще ги върша пак къщите, както и преди, но само не ме закичвай с болтове, човече. Болтовете те убиват. Ще се махам оттук, капитане. Нямам намерение да пуквам в това блато. Накичиш ли ме с болт, все едно ми закачваш воденичен камък на врата.
Така че ми лепва шест нашивки и в добавка ме пуска една нощ отпуска в града, в която си отпускам царски душата, и на следващия ден съм пак в Хай Пиен и всичко си е по старому. Все същите лайна.
Двеста осемдесет и седми ден: Днес ни гостува един изкукуригал полковник. Тук е още от началото на кампанията, веднага се вижда. Знае всички трикове и не дава пет пари за тях. Даже и приказките му бяха напълно лишени от всякакъв смисъл. Мисля, че напълно е откачил.
По-късно следобед трябваше да си тръгва с един медицински хеликоптер и ние си стоим на площадката за кацане на върха на хълма и той изведнъж си го вади и започва да пикае, и точно в този момент виетконгчетата, сякаш възмутени от оскверняващото му деяние, откриват огън срещу нас. Не знам откъде са се пръкнали, а той се хили, та чак сълзи му изскачат, и аз му казвам:
— Господин полковник, по-добре залегнете, тук изглежда гъмжи от Чарли. (Чарли — презрително прозвище на виетнамските партизани — Б. пр.)
— Да им пикая на жълтурчетата — хили се той.
