— Спокойно, авер — казва Гънър. — Няма го вече. Загубихме го. Нека си го приберат.
Ти не плачеш, знаеш. Никой не плаче на предната линия. Заплачеш ли, и всички ще си помислят, че си се предал. Док имаше само осем дни. Осем шибани дни, и после си отиваше в цивилизацията. Толкова време, толкова опит. И всичко това натъпкано в една шибана торба за отпадъци.
Триста петдесет и трети ден: Оттогава насам си мисля много за Кармоди и Флаглър, за Джес Хач. За Док Зиглър. За някои от другите. Лейтенантът беше прав; това си е чисто прахосничество, да прекараш цяла година на предната линия и да си грабнеш хуя точно тогава, когато вече наистина те бива в това, което вършиш. Преди това не ме биваше за нищо. Но сега вече знам как да воювам с тия педали. Чувствам се така, сякаш върша нещо хубаво, сякаш постигам нещо. Така помагам според силите си да обърнем нещата в наша полза, като се разплащам за Джес и Док и лейтенанта, и за всички други.
И има още едно нещо. Не бих го признал на никого от тях, или на когото и да било другиго. Цялата тая работа ми харесва. Ще ми липсва, ако си тръгна… умирам да пипна жълтия педал на прицел, да натисна спусъка и да гледам как копелето си получава порцията цяла. По дяволите, човече, това е майтап. Това е най-истинският майтап. Няма друг на света като него.
59. ПИРАМИДИ
Полутах се малко, докато открия улицата на ДиДи. На автомобилната алея за къщата беше паркирал един червен Датсън Z, а в съседния двор деца играеха на жмичка. Отвън всичко изглеждаше нормално. Очевидно смъртта още не бързаше да демонстрира присъствието си в околността.
Ларк ми отвори вратата и ме въведе вътре. Къщата беше тъмна, потискаща и мълчалива. Ритуалите по погребението още не бяха започнали. Нямаше цветя, нито похлупени блюда с ястия от съседите, нито мълчаливи скърбящи, опитващи се да не гледат към ковчега.
Ларк седна на един от ония корави и неудобни древни столове, с ръце в скута и забила поглед в пода, несигурна как да се държи в трагичната ситуация. Беше ми ясно, че това беше необичайна роля за нея; животът до този момент й беше сервирал само неща от слънчевата си страна. Трагедиите я бяха подминавали.
— ДиДи спи — каза тя след известен момент на напрегнато мълчание. — Докторът й направи две инжекции докато се успокои. Не знам колко ще трае действието им. Предполагам, поне два часа. — Тя прекъсна и си поигра с подгъва на роклята си. — Мистър Сийборн се обади. Благодаря ти, че си го известил. Стори ми се истински загрижен.
— Сигурен съм, че е така — казах аз, опитвайки се да измисля някаква по-съществена реплика. — Просто се отбих да видя как се държи.
— Трудно е да се каже — отвърна Ларк. — Не знам какво ще стане, когато се пробуди. Тя вече беше изпаднала в шок когато пристигна докторът. — Вдигна изведнъж поглед към мен и ме запита почти с отчаяние: — Тони бил ли е замесен в нещо незаконно, когато се е случило? Мисля, че Диди се измъчва най-вече за това. Не за себе си. Не иска хората да си го спомнят с… лошо.
— Не мога да бъда сигурен, но е възможно.
— Как е загинал?
— И за това не съм сигурен — отвърнах аз. Не исках да й сервирам поредната дебела лъжа, и добавих: — Възможно е и да се е удавил. Явно е прекарал продължително време във водата. Тялото му е изплавало някъде близо до Сейнт Някакви си острови.
— Сейнт Саймънс — поправи ме тя. — На юг оттук е, приблизително на петдесетина мили.
— Там правят аутопсията — казах аз.
Тя потръпна при думата. После внезапно вдигна очи.
— За малко да забравя — каза тя. — Мики се отби. Каза ако те видя, да ти кажа, че трябва се свържеш с него. Каза, че било много важно.
— Знаеш ли ми номера? — запитах аз, надигайки се да тръгвам. Наистина бях дошъл само заради ДиДи и нямах какво да кажа на Ларк. Тя кимна. — Отседнал съм в хотел Понс. — Тя кимна пак. — Е, ако мога да помогна с нещо…
— Ти направи най-трудното от всичко — каза тя. — Хубаво, че й го каза по този начин, вместо…
Изречението замря в гърлото й, сякаш не беше сигурна как да го довърши. Прегърнах я и я притиснах към себе си, докато усетих, че напрежението бавно започва да я напуска.
— Тук трябва да има още някой с теб — казах.
— Не, още не. ДиДи не би желала.
Излязох и се върнах в Склада. Черният понтиак на Стик беше паркиран най-отпред. Заварих го да чете някаква разпечатка от компютър.
— Рано се върна — каза той. — Предадоха ли ти съобщението ми?
Явно още не беше чул за събитията на хиподрума, а аз не бях в настроение да разказвам подробно. Още нямаше обед, но се чувствах така, сякаш ми бяха измъкнали всички кости.
— Мъртъв съм — произнесох аз.
— Тия дни доста хора имат твоя проблем — провлече той. — Как са нещата на пистата?
— Стана нещастен случай. Три коня паднаха.
— Какво!
— Едно животно счупи преден крак на финалния участък и повлече още два коня със себе си.
— Жокеите добре ли са?
— Потрошени, но ще живеят. Два от конете умряха.
Подсвирна през зъби, но интересът му сякаш се изчерпа с това.
— А в банката как вървят нещата?
— Вече си мислех, че няма да ме попиташ — отвърна ми той ухилен. — Концентрирах се върху начина, по който използват банката, за да перат парите си. Лошата новина е там, доколкото разбирам нещата, че всичко, което вършат, е законно.
— Невъзможно! — изсумтях аз.
— Е, поне до известна степен е законно — отстъпи той. — Сметката, използвана от Коен, е на името на корпорация Абака. Според Чарли Едноухия, Абака притежават Тъндър Поинт, ресторанта на Брониката, пристанищната кръчма, компанията за лов на стриди Халиско и т.н. Проверих сметката; има дневни депозити, но никога не надвишават двеста хиляди долара.
— Това е крайно незначително в сравнение с онова, което ти е казала Ларк.
— Задръж малко, не съм свършил още — каза той. — Разполагах само този номер на сметка, така че реших да проверя оборота за деня. Това е хронологичен списък на всички депозити правени в банката всеки ден. И ето! О, чудо! Имаш десет депозита, всеки един от тях по десет хиляди долара, и всичките направени само на секунди интервали един от друг. — Той направи широк жест с две ръце и се захили. — Пирамиди — произнесе той.
— Пирамиди?
— Коен използва тоя номер за пирамиди.
— Не разбирам.
— Много е просто, веднъж само да навлезеш в нещата. Коен влага сто бона, Абака демонстрира депозит само за десет бона. Нещата се усложняват когато започнеш да дешифрираш цялата система.
— Е, тогава се опитай, защото вече му изпуснах края — казах.
— Първо, нека да приемем, че Сийборн играе в комбина с Коен. Коен използва банката като перална машина. Цялата работа се състои в това, да се придвижат големи обеми пари в брой през банката без Прокажената Колония да надушат нещо, нали така?
— Аха.
— И тогава влиза в действие механизмът на пирамидите. Става следното, да кажем, че Коен прави дневния си депозит… да кажем, десет бона. Депозитът отива в корпорация Абака. Това е базовата компания, нали така? Но компютърът е програмиран незабавно да разпредели парите, в процентно съотношение, в няколко други сметки. И той никога не вижда бял свят като депозит от десет бона, защото компютърът го разхвърля върху други десет сметки преди да направи депозита.
— Винаги ли го разхвърля в едни и същи сметки? — запитах аз.
