И изведнъж около нас захвърчават 9-милиметрови куршуми. Трябва да бяха изстреляли поне петдесет патрона, защото земята около нас заприлича на гейзери. Той свърши, изтръска си го, дигна си ципа и им показва среден пръст. После идва хеликоптерът, той се качва по стълбичката и отлетява. Ето един, дето наистина има нужда малко да си почине от бойната линия, ама голяма нужда.
— Някой ще го отнесе заради този побъркан кучи син — казва Док. — На него вече му е все едно жив ли е или мъртъв.
— Какво ще правят с него, по дяволите? — казвам аз. — Той е толкова луд, че не става и да го върнеш обратно в цивилизацията.
— Не знам, може би трябва да го изпратят в някое психо специализирано за откачени полковници — казва Док и всички се пръсваме от смях.
Триста и шести ден: Гънър беше една седмица в Сайгон малко да разпусне душата и се запознал с един артилерист, сдушили се с него, натаралянкали се като свини и му ударили една здрава веселба. Та този артилерист научил Гънър как се сваля закъснителя от ръчна граната и когато Гънър се върна, всяка вечер сяда и вади закъснители от гранатите и после пак ги връща в сандъците с амуниция. Във всяка торба оставя по пет-шест парчета обработени гранати.
Два дни по-късно си седим на тая площадка за кацане и виетконгчетата ни скачат. Гънър ни казва да го последваме и да се дръпнем малко настрани. Оставя паласките по местата им, и се дърпаме на тридесетина метра, заравяме се и когато заемат позицията ни, започваме контраатака. В следващия момент ръчните гранати започват да гърмят навсякъде по старите места, жълтурчетата пищят, та се късат, страхотен хаос. После се връщаме и връхлитаме върху тях и си възвръщаме позицията. Заварваме поне двайсетина мърши, половината от тях само с по една ръка.
Два пъти повторихме тоя номер с отстъплението и ела да видиш големия майтап. Сега вече Гънър навсякъде мъкне със себе си по две паласки с обработени гранати. И при всяко наше придвижване оставя по две. Като търговска марка. Шибаните маймуни така и не се научиха. Всеки път все едно че си им направил магия.
Триста тридесет и втори ден: Прикрепиха ни един южновиетнамец. И грам вяра не хващам на тия копелета, дори и на южните. Всеки път, когато стане напечено, си плюят на петите. Не знам какво разбират под тая шибана дума обобщаване, но тук обобщаването е единственото, което спасява живота ти. И така, сложихме копелето веднъж на пост и той се сблъскал с един снайперист. Някакъв скапан снайперист, но проклетото животно си напуска поста и търчи при нас да докладва, ама така, че петите му го бият в гъза. А каква се оказа работата, нямал кураж да му свети маслото.
Та връща се значи и снайперът на бърза ръка очиства три момчета, бум, бум, бум, ей така. Вдигаме се тогава и аз издебвам мръсника в гърба му и изпразвам половин пълнител в черепа му.
На връщане в базата се обаждам по радиото на началството и му казвам, че си им връщам шибания южновиетнамец, да си го правят каквото искат.
— Не можем да го приемем, — казват ми, — трябва да го задържиш. Какво да правим, политика.
Поли-лайна. Господи! Да ми ядат шибания политически хуй.
През нощта правим лагер в храсталаците и той се измъква да се срещнел с гаджето си в града. Събувам се по чорапи и тръгвам подир него. Отива към реката да се качи на някой катер и аз му скачам на врата тъкмо преди да стигне дока и му прерязвам гърлото от едното до другото ухо с ножа си, след което захвърлям мършата в реката.
Така този кучи син повече няма да става причина да убиват момчетата ми.
Триста тридесет и осми ден: Този път когато когато отивам в Дау Тянг, заварвам капитана и един лейтенант на има Харис, който изглеждаше така, сякаш не му пукаше от никой, и отидохме в оня бар, дето всички му викаха на майтап Кафенето. Чудя се дали няма да стане дума за оня южновиетнамец. Сигурно са го открили, и се е оказало, че е брат на някой високопоставен педераст или нещо такова. Дори и не стана дума за това.
— Знаеш ли какво й е лошото на тази война — казва капитана. — Лошото на тая война е, че хората идват само за по една година. И точно когато вече станат наистина печени и научат всички трикове как да не ги гръмнат, и хоп, връщат се в цивилизацията.
И тук вече батко ти си казва, охо, внимателно.
Лейтенантът се обръща към мен.
— А теб наистина си те бива, сержант. Пипаш здравата.
И аз се смея. Не знам какво става и на две мили от мен, ама на, пак се смея.
— Имам предвид на предната линия — казва лейтенантът.
— О, това ли било — казвам аз.
— Чувал ли си нещо за СРБЧ? — пита ме той.
Бях слушал някакви смътни истории за някаква смесена бойна част, съставена от северовиетнамци, избягали на наша страна и нарекли себе си скаутите на Кит Карсън, плюс момчета от пехотата, отломки от френския легион, и както казват, дори и хора от ЦРУ, макар че тая история можеш да я чуеш навсякъде. От чутото обаче заключих, че бяха доста добри наказателни отреди. Все едно наши партизани, подобно на зелените барети и сийлс, които са нещо като морски десантчици. Но така или иначе отказах, защото повечето от чутото си бяха чисти небивалици.
— Това са Специални Разузнавателни Бойни Части. Специални подразделения. Държим ги с много малък личен състав, четири или пет човека. Нали знаеш как става тогава, всички започват да мислят като един човек. Движиш се навред, без да разчиташ на когото и да било, каквото докопаш, твое е, тоя сорт. Мисля, че ще си паднеш тъкмо на мястото.
— Имам само още десет седмици — казвам аз и все едно че им казвам, Вие сте пълни кукуригалници.
Колкото и да е странно обаче, заслушвам се в думите му. Имам предвид, че този лейтенант ме наема, кара ме да направя още една година, и аз го слушам, кучия му син. А той има дяволска хватка.
— Ние имаме най-малки загуби в личен състав, защото всеки знае какво да прави. Отиваш, свършваш си работата, връщаш се, никой не те закача за нищо.
— Нали точно това правя в момента — казвам аз.
— Точно това имам предвид и аз, ти си точно за СРБЧ. Имаме нужда от хора точно като теб.
На мен вече започва да ми писва.
— За какъв ми е на мен тая работа, лейтенанте? Да си излагам задника, за да ми го пръснат, още цели дванайсет месеца? Благодаря!
— Какво ще завариш в цивилизацията? Блъскаш осем часа, къртиш осем часа. По дяволите, сержант, остават ти само осем часа на ден за живот. Кажи ми, че това нещо е по-лошо от боулинга.
Казвам му, че ще си помисля за предложението му, и два дни се наливам до безсъзнание и после се прибирам във взвода.
Триста четиридесет и седми ден: Пратиха ни едно дете за попълнение, на което му е за пръв път на предната линия. Дори и името му не си спомням. Така или иначе, атакувахме една купчина колиби, около нас свистят куршуми, а хлапето си изкълчва крака и се строполява, реве колкото му глас държи. Ние всички сме залегнали и на мен в главата ми само се върти колко пъти съм го учил това хлапе да не си отваря устата, колкото и зле да го улучат, а той нищичко не е вдянал от приказките ми.
Целият Виетконг се нахвърля върху него, но Док ги изпреварва и стига до него преди тях и започва да го влачи за краката, като се мъчи да го прикрие зад нещо, за да не го улучат.
И в тоя момент чувам как пронизва куршумът.
Надявах се да е хлапето, но уви. Док получава порцията си точно в гърдите.
В следващият миг хлапето се отскубва и хуква обезумяло а ония само това и чакат, и го надупчват на решето.
Каква загуба, каква дяволска загуба.
По-късно идват гробарите с дяволските си найлонови чували. Док лежи под едно дърво. Изгледа така, сякаш дреме и аз си седя така до него и идва оня момък с чувала и го разперва на земята до Док.
Господи, кака ненавиждам този звук. Ненавиждам циповете.
— Не му го слагай — казвам аз и сграбчвам шибания му найлонов чувал. — Не му слагай тая шибана торба.
