на Стик по-малко от петнайсет. Той изключи сирената шест или седем преки до мястото и буквално прелетя оставащото разстояние. Дъч изпуши две цигари наведнъж, без изобщо да ги изважда от устата си след като ги запали. Не продума нещо, само седеше и пухтеше усилено.
— Подмини една пряка след клуба и зад магазина от другата страна на улицата — каза той на Стик когато вече наближавахме. — Хлапака не иска да го изтипосаме на бандюгите на Грейвз.
— Ясно — произнесе Стик.
Той свърна зад магазина, спря, дръпна ръчната спирачка, изключи запалването и се озова навън още преди да успея да отлепя подметките си от пода.
— Уф! Досега не беше карал така с мен — беше единственият коментар на Дъч.
— Когато е с мен винаги кара така — казах аз. — Ти имаш дяволски късмет.
Магазинът беше истинска антика, също като онези които си ги спомнях от детството, като този на Бъки, в центъра на Дюнтаун, преди да го превърнат в Дуумстаун. Имаше си мраморно фонтанче и плетени столове, разнасяше се аромат на черешово сладко и шоколад вместо витаминени таблетки и спрей за коса. Сивокос мъж зад щанда ни измери с поглед кимна към Хлапака, който седеше зад предното стъкло, отпивайки нещо розово на цвят с вид на лекарство. Наблюдаваше едно двуетажно грубо здание, застанало самотно по средата на квартала. Вертикална неонова фирма над предната врата съобщаваше на всички, че това е африканската баптистка църква Сейнт Андрю.
— Не знаех, че е бил свещеник — казах аз.
— На времето беше църква — каза Муфалата. — Когато се нанесоха на новото си място, знакът сочеше погрешно, така че Носа го купи. Нарича къщата си Църквата.
— Конгрегацията на африканските баптисти на името на Сейнт Андрю не се ли разгневиха? — запитах.
— Ами, той е глава на хора — каза Хлапака и млъкна.
— Колко народ са? — запита Стик.
— Току-що влязоха две пълни коли — каза Муфалата. — В страхотно настроение бяха, брей. Направо да ти завие свят от щастливи физиономии.
— Как попиляха стридената компания? — поинтересувах се аз.
— Просто дойдоха с две коли, спряха пред входната врата, слязоха, и провериха дали мястото е празно. После сервираха цял куп коктейли Молотов и хвърлиха две пръчки динамит върху входната врата когато си тръгваха. Човече, цялата фабрика направо подскочи до небето.
Стояхме и гледахме към Църквата, като се чудехме какво да предприемем.
— Ако го арестуваме, няма ли да ни трябва заповед от прокурора? — запитах аз.
— Да ги арестуваме ли? Да арестуваш кого, авер? Грейвз? — беше изуменият коментар на Хлапака. — Ние четиримата да им се изтърсим ей така и да арестуваме Грейвз и може би осем от най-върлите главорези южно от Джърси Сити? по дяволите, авер. Да умра с чест, si; но да се самоубивам…
— Тогава защо не отидем при него и просто не си поговорим? — предложих аз.
Муфалата ме изгледа така, сякаш бях освидетелстван от психиатрията. Дъч се изкикоти гръмогласно, сякаш беше чул последния мръсен виц. Стик не реагира; само усилено прехвърляше през ума си всички „за“ и „против“ идеята. Накрая наруши паузата.
— Защо? — запита той.
— Защото някой иска да го постави на топа на устата — отвърнах аз. — Може би е възможно да спрем цялата тая лудост преди още някой да е загинал.
— Я ги зарежи тия — заяви Хлапака. — Да не си мислиш, че той ще нададе ухо на тревогите ти, авер?
— Какво има да губим? — запитах аз. — Вие дръжте под око входните и задните врати, а ние с Хлапака ще влезем вътре да си побъбрим с Носа.
— Ти си абсолютно куку — заяви Хлапака.
— Поддържам мнението — обади се Дъч.
— По дяволите, защо пък не? — каза Стик. — Понякога и такива куку-истории минават.
— Нека да повикаме малко подкрепления — въздъхна Дъч.
— Защо? — запитах аз. — Тук не е битката при Корала О.К. Просто отиваме да си кажем две приказки.
— Този мъж току-що съсипа една частна собственост — посочи ми Дъч. — Ако разбере, че сме го видели да прави това, той няма да е особено настроен за разговор с ченгета.
— Тогава няма да му го казваме — Повдигнах рамене и минах през входната врата и прекосих улицата, а зад мен ситнеше Муфалата.
— Това е лудост, човече — проплака той. — Този момък е кибритлия, не разбираш ли? Кибритлия, авер. Само да му драснеш клечката, и всичко хвръква във въздуха. Ще го чуят и в западен Лос Анджелиз, дори и в западния шибан Берлин, казвам ти. Не ме ли чуваш, авер? Или само си хабя езика да му покара вълна?
— Чух те, Хлапак. Кибритлия е, казваш.
— Не кибритлия, авер. Барут! Чист барут! Б-а-р-у-т!
Влязохме в клуба.
— Добре, добре — произнесе Муфалата докато навлизахме в тъмното стълбище. — Само остави на мен да те заведа до човек, става ли, авер? Остави това на мен, защото, виждаш ли, мисля, че в този случай имам предимство в комуникациите, което ти нямаш.
— И как така? — заинтересувах се аз.
— Защото ти си един дебелоглав, шибан фръцльо, затова, а оня там вътре му се повдига от такива префърцунени като теб.
— Тогава води ме — кимнах.
Изкачихме едно късо стълбище до първия етаж на сградата. Представляваше катедрална зала с амвон в единия край и църковни пейки наблъскани в полукръг, освобождавайки голям дансинг. Залата беше амфитеатрална. На втория ред бяха разположени ниски масички обградени от големи кресла. Цветовата гама беше кардиналско червено и дяволско черно. Четири стереоколони с размерите на дъски за обяви бумтяха така, че звуците разтърсваха човека. Музиката беше толкова силна, че адамовата ми ябълка ме заболя. Дори и един слънчев лъч не пронизваше това бивше свещено място.
На най-горната площадка на стълбището върху дървени столове се бяха разположили двама черни гиганти. Огледаха ни отгоре додолу и после единият от тях произнесе с доста приятен глас:
— Съжаляваме, господа, заведението отваря в четири.
— Не е това, което си мислите — изрева Хлапакът. — Дошли сме да поговорим с шефа ви.
Двамата гиганти си размениха развеселени погледи, после се изсмяха така, че заглушиха и уредбите.
— Какво ще му предлагаш, пуяк, да не го поканиш на танци? — изрева единият от тях.
— Да — изкрещях в отговор аз, измъкнах портфейла си и го отворих на значката. — Ето ни и билетът за танците.
— Проклятие — простена до мен Хлапака. — Дипломатическите ни отношения бяха дотук.
Грамадният говорител придоби вид сякаш бях размахал геврек под носа му. Вгледа се в Муфалата, после се прехвърли върху мен, опитвайки се да ни прецени що за стока сме, и накрая ме заби пръст към мен.
— Останете си на мястото, и двамата — произнесе той, и после се обърна към партньора си: — Дръж ги под око.
Той се обърна и тежко закрачи през дансинга, изчезвайки в мрака. Другият гигант остана и ни загледа злобно, прехвърляйки погледа си от мен на Хлапака и обратно. Очевидно беше човек, който изпълняваше заповедите стриктно до буква. Когато си толкова едър, нямаш нужда от голям мозък.
Музиката продължи да ни изтезава слуха още няколко минути и изведнъж като по даден знак спря.
— Качи ги горе — изрева Горила Номер Едно. — Първо ги претърси.
— До стената — заповяда Горила Номер Две. — Ще ви претърся.
Опипа ни и двамата и измъкна един 357 калибър и сгъваем нож от Муфалата. Единствената вещ у мен, която събуди опасенията му, беше една пиличка за нокти, която внимателно оглежда в продължение на няколко секунди.
