разследваха извън нейната юрисдикция.
— Какво се е случило?
— Още не сме сигурни. Предполагаме, че е опитал още едно прехвърляне на наркотици, само че е претърпял неуспех.
— Къде?
— На юг оттук. Докладът от аутопсията трябва да е пристигнал вече. Възможно е да е бил замесен в тая работа с Грейвз Дългоносия.
— Какво? Никога!
— Откъде си толкова сигурна, че не е?
Тя вдигна пръст и заяви:
— Грейвз не се занимава с такива неща — и след секунда добави: — А дори и да е почнал, едва ли би се свързал с Тони Лукатис.
— Защо?
— Защото мистър Стоуни не би одобрил това.
— А Грейвз и Титан са малко дупе и гащи, нали така?
— Едно нелеко разбирателство, но изглежда устройва шерифа. Впрочем това не ми влиза в работата, Килмър.
— Би могло да ти влезе.
— Тогава вече няма да съм в офиса. Впрочем май се отклонихме от темата, не мислиш ли?
— Ако Лукатис е финансирал Уинслоу, бих искал да разбера откъде е взел онези сто бона или някъде там, за да плати предварителните разходи. Точно това в момента е горещата тема на разговора ни.
— Бил е финансиран от връзката си — повдигна рамене тя.
— Доказахте ли го в съда?
— Показанията на Уинслоу го доказваха.
— Значи той беше главният свидетел?
— Да. И служителите, извършили ареста.
— Мислиш ли, че Лукатис действително е бил главният виновник?
Това беше оскърбление, въпрос, за който мигом съжалих още в мига, в който се откъсна от устните ми. Изражението на лицето й ясно ми показа гигантските мащаби на гафа ми. Цялата пламтеше от шока и гнева.
— Съжалявам — изрекох бързо аз. — Оттеглям въпроса си.
— Това беше едно силно обвинение, особено показателно, и аз направих всичко, което ми беше по силите с него, както впрочем постъпвам и при всяко друго обвинение, мистър Килмър. Многократно съм разговаряла с Тони Лукатис. Всеки път се държеше крайно арогантно и отказваше категорично да прояви добра воля.
— Както би се държал всеки човек, разбрал, че е станал жертва на нечестна сделка — казах аз.
Тя се поколеба за миг, преди да повдигне рамене.
— Предполагам, че си прав — произнесе тя. — Така или иначе, материалите по делото вече са достъпни за всеки в архива.
— С малко повече късмет ще те изкарам герой — казах аз.
— И преди съм чувала тази песен.
— Но не и в моя любим тенор.
Тя се поколеба още малко.
— Господи, как бих искала да ти се доверя — изпъшка тя полугласно.
— Какво имаш да губиш? А и освен това ние се разбрахме. Ти ми каза всичко онова, което исках да зная.
Тъкмо станахме да излизаме когато едно ново лице се появи в интензивното отделение. Беше мъж висок и толкова слаб, че изглеждаше жертва на анорексия. Беше облечен в смокинг, с паническо изражение на лицето. Изгледа ни двамата, после прехвърли поглед към полицая на пулта на апаратурата.
— Кои са всички тези хора? — запита той, като ни обхвана с жест, но се обърна към сестрите.
— Аз съм областният прокурор Галаванти, а това един от хората ми — произнесе тя.
— Моля ви да напуснете стаята — каза той, поемайки отново командването. — Аз съм доктор Джордж Хансън, личният лекар на мистър Рейнс.
— Да, сър — отвърна тя. — Има само едно нещо, на което бих искала да ви обърна внимание. Оставила съм един малък магнитофон до главата на мистър Рейнс, в случай че каже нещо.
— Благодаря ти — казах й аз вече отвън. — Може и нищо да не стане, но може и да улучим нещо.
— Вече ти казах, Килмър, ще повярвам тогава, когато го видя.
Излязохме в коридора и се сблъскахме лице в лице със Стоунуол Титан и Доу Рейнс.
63. БДЕНИЕ
Изглеждаше също като онези френски мимове с широкоотворени очи на сцената. Дребна, крехка, уязвима, ужасена, без нито едно от тях да бъдат игра, ако можех да бъда съдия. Това беше жена, която губеше контрол над себе си. И най-малкото камъче на пътя можеше да я хвърли в пропастта.
Областният прокурор се извини и се дръпна от огневата линия. Дъч и Стик се бяха оттеглили в дъното на коридора, далеч от разговора ни.
— Как е той добре ли е? — забъбра тя, събирайки два въпроса в един. Титан ме изгледа така, сякаш разнасях бубонна чума. Ноздрите му бяха настръхнали като на разгневено муле.
— Ще престанеш ли най-после да ми се мяркаш повече пред очите? — изръмжа той.
— Джейк, как е Хари? — запита Доу, пренебрегвайки Титан.
Отведох я в една малка чакалня до интензивното отделение. Титан ситнеше зад нас, а бастунът му почукваше покрития с линолеум под като на слепец. Затръшнах вратата след него. Тя ме изгледа с огромните си очи, цялата в очакване.
— Той е мъртъв, нали? — започна тя.
— Не е, но има много малка надежда — казах аз.
— О, Господи — изплака тя. — О, Господи, аз съм виновна.
— За какво говориш?
— Това е страшно глупаво — добави Титан.
Тя изведнъж започна да се свлича. Улових я за плещите и я положих в едно кресло. Остана така с ръце между коленете си и започна да трепери.
— По-добре повикайте доктор — казах аз на Титан и той веднага тръгна.
— Какво искаш да кажеш с това, Доу? — запитах аз, коленичейки пред нея.
— Аз обичам Хари, обичам го. Той е чудесен човек и винаги е бил добър съпруг — изскимтя тя.
— Знам.
— Може би ако бях малко по-почтена…
— Ти нямаш нищо общо с това, Доу. Не се измъчвай излишно с глупави самообвинения.
— Защо се случи това? — запита ме тя и сълзи бликнаха от очите й.
— Не знам.
— Има ли нещо общо с конете?
— Съмнявам се. Каза ли ти къде отива тази вечер след като отложи празненството?
Тя поклати глава.
— Обади ми се от хиподрума, разказа ми за нещастния случай и ми каза, че остава в града.
— Не ти ли каза защо?
— Не. Това беше нещо съвсем в реда на нещата, искам да кажа не нещастния случай, а оставането му в града.
— Слушай, ще открием този, който го е направил, обещавам ти.
Тя кимна, но беше много близо до шока. Вече не възприемаше нищо.
— Къде е прострелян? — запита тя.
— Близо до реката, на Четириъгълника.
