— Не можеш да бъдеш толкова сигурна, Хариет — възрази разгорещено Чип.
Тя пак закима.
— Можете ли да разпознаете гласа, ако го чуете отново? — запита Стик.
— Не сме слушали внимателно, защото не знаехме какво ще се случи. Чухме някого по пешеходната пътека, после стъпките изведнъж спряха… — започна Чип, но в този миг Хариет му отне най-интересния момент.
— И в този миг се чу „С теб е свършено!“ и бум! — Нова серия от кимания.
Лицето на Чип се изкриви от гняв.
— Хариет! Ще ме оставиш ли да довърша разказа си? — просъска той.
— Какво още стана? — запитах.
— Хариет запищя и убиецът побягна — каза той, затваряйки със заплашителен поглед устата на бъдещата си половинка.
— Никой още не е умрял — изръмжа Дъч.
— Е, нали разбирате какво имам предвид — отвърна нервно момчето.
— Накъде побягна тази личност? — запитах аз.
— Не можем да бъдем сигурни — каза Чип. — Нали знаете, с всички тия сгради наоколо, аа, такова, звукът…
— Имате предвид акустиката, нали? — обади се Стик.
— Точно така — отвърна Чип и продължи с привичните тръскания на главата.
Това беше вярно. При толкова гъста мъгла, в която човек не можеше да различи и краката си, беше много трудно да се определи посоката на звука.
— Вие ли открихте тялото? — запитах.
Заклатиха глави в унисон.
— Нямаше как — каза Чип. — Затичахме обратно към банката, защото оттам долиташе някакво сияние от светлини, но на вратата нямаше никой, така че отидох до една телефона будка и позвъних в полицията.
— Този човек, който е побягнал след изстрела, бихте ли могли да кажете дали беше мъж или жена?
— Мъж — обадиха се и двамата едновременно.
И това беше всичко. Мъглата беше още много гъста, за да си губим повече времето тук. Двамата със Стик си оставихме колите на паркинга и потеглихме с Дъч към болницата. Светлините на банката бяха угаснали когато потегляхме.
Пред входа за спешни случаи на болницата имаше паркирани две полицейски коли, и още една, която явно беше също полицейска, но без външни опознавателни знаци. Дългият бежов коридор зад спешния вход беше празен, също както и спешната операционна. Рейнс беше настанен в интензивното отделение на втория етаж.
Четирима униформени полицаи и двама цивилни детективи охраняваха отделението.
— Вие ли поемате случая? — запита един от двамата цивилни.
— По лична работа — отвърна лаконично едрият германец.
Главният хирург и началникът на отделението бяха също тук, но не особено общителни. Чакаха личния лекар на Рейнс. Един интернист от екипа обаче потвърди онова, което вече знаехме, като добави няколко детайла: че Хари Рейнс бил прострелян веднъж в лявата половина на челото с едрокалибрено оръжие, почти от упор, така че се образувало тежко барутно обгаряне, че вече подминал всички критични състояния, или както се изрази интернистът, бил прекрачил и с двата крака в гроба.
— Той е далеч повече мъртъв, отколкото жив — изрече младият доктор, — Ако преживее още един час, католическата църква вероятно ще канонизира цялото отделение.
— И как така? — прояви любопитство Дъч.
— Ами защото това би било цяло чудо — отвърна младият доктор.
— Имате ли някаква представа какво оръжие е било използвано? — запитах.
— Не знам нищо. Струва ми се, че това е повече по вашата част — отвърна той.
Интензивното отделение представляваше едно сравнително малко помещение с кабини по периферията си, закрити със завеси, предназначение за пациентите, и цял куп апаратура и монитори по средата. Всяка кабина беше оборудвана с телевизионна камера. Три сестри бяха дежурни, и трите изглеждаха страшно заети. Двамата доктори се усамотиха в една празна кабина и дръпнаха завесата зад себе си.
На един малък черно бял екран видях Рейнс; половината му глава беше омотана в превръзки, и бълнуваше несвързано.
— Да ти се намира магнитофон в бойната ти колесница? — запитах аз Стик.
— Да, миникордер. Една Перла с гласово задействане.
— Бързо го донеси — прошепнах и той хукна, като се върна след не повече от пет минути с магнитофон не по-голям от човешка шепа.
— Батериите са съвсем нови и касетата също — каза той. — Ще се опиташ да запишеш Рейнс ли?
— Да. Отвлечи вниманието на ония юнаци до вратата за няколко минути.
Изчаках и след малко се плъзнах зад завесата в кабината на Рейнс и закачих магнитофона на стоманения прът до главата му. Устните му мърдаха, но думите бяха неясни. Кожата му бе придобила землист цвят, здравото му око беше леко отворено и бясно се въртеше под клепачите.
Докато се измъквах от кабината, в залата влетя някаква вихрушка от женски пол в тъмносив бизнес костюм. Беше не по-висока от пет фута и един инч, малко над четиридесетте, имаше поне петнайсет фунта над нормата, изглеждаше по-студена и от целувката на милосърдна сестра, и по-заплашителна и от Божия бич Атила. Пое положението като есесовците при окупацията на Париж, раздавайки заповеди с глас една октава по-нисък отколкото вероятно е предполагала природата, и придружавайки всяка своя дума със замах на маникюрираното копие на показалеца си. Арктическият вятър препускаше из вените й докато раздаваше заповедите на четиримата придружаващи я мъже. Стоях настрана и наблюдавах представлението.
— Вие двамата се заемате с охраната на болницата — изкомандва тя. — Ти заставаш отпред на вратата. Никой да не влиза, освен ако аз не разреша. А ти заставаш до онзи пулт.
И в този момент ме съзря.
— Кой си ти? — излая ледено тя, размахвайки копието си пред носа ми.
— Може да съм лекарят — излаях в отговор.
Тя ме премери отгоре до долу.
— Имаш да вземаш — изръмжа тя.
— Казвам се Килмър. Федерален отдел по борба с рекета.
— Вън — излая тя, замахвайки с палец през рамо като спортен съдия пред краен защитник. — Той е мой.
— А коя по дяволите, сте вие? — излаях аз на свой ред.
Тя ми поднесе дребното си булдогоподобно лице колкото можа по-близо до моето, без да се налага да се изправя на пръсти.
— Галаванти. Оноре Галаванти, Г-а-л-а-в-а-н-т-и. Областен прокурор на окръг Огълторп. Имам си свои хора. Не ми трябвате, така че вън.
— Е, не толкова бързо — подразних я аз.
— Слушайте, как там ви беше името?
Театър. Това беше корава дама, но и нямаше начин да бъде друга. В мъжкарското свърталище на Каменния Титан беше немислимо да изберат жена, освен ако не превъзхождаше по качества редица представители на силния пол.
— Килмър. К-и-л-м-ъ-р.
— Аха, да. Хайде, чупката.
— Не ти ли се струва, че малко превишаваш правомощията си на окръжен прокурор?
Тя ме фиксира със зверски поглед в продължение на няколко секунди.
— Предупредиха ме, че ще си имам въртели с вас — излая тя.
— И кои са тези хора? — полюбопитствах аз.
— Всички, които вече са се запознали с вас — излая тя в отговор.
