Той поклати глава.
— Нещо си занемарил в последно време домашните си работи, Стик. Страната Панама не дава никаква информация за панамските корпорации; абсолютно на никого по никакъв повод. Не можеш дори да получиш списък на служителите или акционерите, освен ако самата компания не реши да ти ги даде. Така че всяка панамска корпорация автоматически е застрахована срещу всякаква проверка или разследване от властите на самата Панама.
— Това е наистина интересно — каза Стик.
— Това е така, ако си регистриран в Панама. Защото в такъв случай можеш да прехвърляш средства от американска банка в банка на Върджинските острови.
— Как се вписват Върджинските острови в цялата тая схема?
— Върджинските острови, макар и да са американска територия, си имат свои служби за контрол върху доходите. Те не обичат Прокажените, така че не им сътрудничат.
— Значи Прокажената колония не могат да получат информация за банковите сметки на Върджинските острови, така ли? — запита Стик.
— Точно така. А банковата сметка на Върджинските острови е огледална сметка на корпоративната сметка в Панама. Така че е възможно да се прехвърлят пари от американска банка в банка на Върджинските острови и сетне в дадена панамска корпорация без Прокажените изобщо да си имат хабер.
— Мислиш, че Талиани е правил точно това ли?
— Това би могло да обясни как работят разплащателните сметки. Ако в този списък фигурира и панамска корпорация, това може да се окаже трансферна сметка.
— И разплащането минава право през компютъра и постъпва в панамската банкова сметка, без дори да се покаже като депозит — изрече Стик с искрено удивление.
— А също и укритите им доходи — допълних аз.
— Мислиш ли, че Сийборн знае нещо за това Правило на огледалото? — запита Стик.
— Ако не знае, тогава трябва да го пъхнем в затвора по обвинение в некадърност. Това е закон от международното банково дело.
— Което означава, че и Сийборн е замесен.
— В момента сме малко с вързани ръце. Няма нищо незаконно в прехвърлянето на пари в Панама. Само в случай, че са незаконно придобити средства.
— Добрите стари незаконно придобити средства. Какво щяхме да правим без тях? — захили се той.
— Въпросът е, дали Сийборн знае, че това е схема за пране на мръсни пари? Може би не. Възможно е наистина да е толкова наивен.
— Е, ако досега не е знаел, сега вече му е известно.
— Точно така. И след като до този момент не ни се е обадил, можем с чиста съвест да приемем, че укрива информация.
— Къде, по дяволите, откри всичко това?
— Аз може да не пиша доклади, авер, но със сигурност чета такива. Този номер се използва много от мафията. Употребата обаче на банковия компютър, за да натрупват като на пирамида сметките си, е вече нещо ново.
Телефон иззвъня някъде в дъното на къщата. Стик се втурна да го вдигне преди още да е събудил някого, но закъсня. Ларк се размърда върху дървената пейка, отвори едното си око, видя ме, махна ми вяло с ръка и изтръгна измъчена усмивка.
— Спи, спи — казах аз. — Двамата със Стик ще държим крепостта още известно време.
Пак грешка, Килмър.
Стик се върна от кухнята с някакъв налудничав блясък в очите.
— Какво ти стана?
— Няма да повярваш, Джейк? — разтърси глава той.
— Нищо, пробвай.
— Някой току-що е пръснал черепа на Хари Рейнс.
62. Г-А-Л-А-В-А-Н-Т-И
Пътят до мястото на престъплението ни отне четвърт час в тая тежка мъгла. Сцената беше отвратително позната. Хари Рейнс беше прострелян в центъра на Четириъгълника, на не повече от сто ярда от банката на Чарли Сийборн.
Изглеждаше, сякаш всички полицейски коли на Дюнтаун бяха събрани на едно място. Червени и сини светлини хвърляха зловещи проблясъци в гъстата мъгла, все едно се вихреха неми пожари. Малка тълпа от клиенти на близките крайбрежни заведения се беше събрала да види за какво е целият този шум.
След няколко минути лутане ни се удаде да открием Дъч в мъглата. Беше с двама цивилни и оглеждаха очертания с тебешир силует върху паважа. Жълти найлонови ленти с предупредителни ленти опасваха района. Дъч ни съобщи, че линейката вече била минала и отнесла Рейнс!
— Още е жив! — възкликнах аз.
— Да, но не чак дотолкова, че да има някакво значение. Само един изстрел, ей тук. — И той почука челото на инч над дясната вежда. — Куршумът е още вътре.
— Господи — прошепна нечий дрезгав глас и секунда или две проумях, че беше моят.
— Имаме си и двама ушечуйци — заяви Дъч, като ни поведе настрани от тебеширения силует върху пешеходната пътека.
— Ушечуйци ли? — запита Стик.
Казваха се Хариет и Александър, макар че по някакви причини, които не разбрах, Александър предпочиташе да се обръщат към него с Чип. И двамата бяха към двайсет и пет годишни, а до сватбата им оставало само две седмици, пък тя да вземе да си загуби венчалния подарък, който й бил направил. Момичето беше натруфено така, както само едно момиче без вкус би могло да го направи. Момчето, ниско и набито, с лошо подстригани мустаци, изглеждаше далече по-притеснено за изчезналата огърлица, отколкото за стрелбата.
— Спряхме тук на път за вечеря, защото, нали разбирате, защото тук се бяхме запознали — избърбори той, вероятно вече за пети или шести път. — Но беше такава мъгла, че отидохме до Дупката да се срещнем с едни наши приятели за вечеря…
— Направо не можеше да си видиш ръката пред себе си — обади се Хариет, кимайки енергично.
Кръвното леко започна да ми се покачва докато ги слушах.
— Абе точно както и сега — каза Чип. — Няма и половин час оттогава.
— Да — проговорих аз, — това вече го чух. Давайте по-нататък!
Хариет закима с нова енергия.
— Точно както и сега — повтори тя, кой знае за кой път.
Бъдещият й съпруг я стрелна злобно с поглед и продължи разказа си.
— И точно в този момент разбрахме, че някъде сме загубили огърлицата — изрече Чип. — Беше грозд от диаманти върху златна верижка. Осем диаманта. Заедно правеха пълен карат.
— Моля ви, не се отклонявайте! — простенах аз.
— Страшно много съжаляваме за огърлицата ви — изръмжа Дъч. — Ще ви замоля само да привършите с разказа си.
— Да, добре — избъбра той, — така че се извинихме и се върнахме тук, като се надявахме да я намерим.
— И точно тогава се стреля по мъжа — произнесе Хариет, като закима с неподозирана сила, навлизайки вече в най-интересната част от разказа си. Ябълковидните бузи на Чип поруменяха от гняв, загдето го прекъсват.
— Видяхте ли някого? — вмъкнах се аз в тирадата им.
И двамата заклатиха глави в синхрон.
— Не ги ли чухте? Казаха ли нещо?
— Не съм сигурен — отвърна упорито Чип.
— Да, казаха — припя отново Хариет, — поне единият от тях. Той каза: „С теб е свършено.“
