После зърна провесения до главата на Рейнс магнитофон.
— Какво е това? — изсъска тя, пронизвайки отново въздуха с показалец.
— Това е магнитофон.
— Слушай ме, ти…
Дръпнах я в един ъгъл, по-далеч от сестрите, които упорито се мъчеха да не надават ухо на разговора ни.
— Няма ли да ме придружите до офиса ми за малко? Мисля, че не е зле да си поговорим.
Поведох я към една празна кабина и я настаних на леглото.
— Оставете магнитофона на мястото му. Всичко върху лентата е ваше. Искам само да го чуя. Ако каже нещо преди да почине, ще си поделим.
— Звучите така, сякаш смъртта му вече е отредена — каза тя.
— Има куршум в мозъка си.
— Докторът ще пристигне всяка минута.
— Пострадалият е с цвета на пресен цимент, треската му се надига като прясно замесен хляб, а кръвното му налягане е над двеста. Можете да го отпишете, освен ако самият Господ не си е пуснал командировка дотук. Както и да го усуквате, на врата ви виси много тежък случай. Това е най-могъщият мъж в града и той умира пред очите ви. Някой ще трябва да опере пешкира съвсем скоро, а вашият случай ще зависи от отдела по убийствата, които по моята скромна преценка, и с колективни усилия не биха могли да си обуят чорапите на тъмно. Или с няколко думи, в този момент за вас е чисто самоубийство да се отказвате и от най-малката помощ.
Това я отрезви за момент. Буквално чувах как се въртяха зъбните колелца в главата й.
— Какво имате да ми предложите? — запита тя след минута-две напрегнато обмисляне.
— Няколко идеи, две-три догадки. Трябват ми само ден или два, за да ги проверя окончателно.
— Тогава за какво съм ви, Килмър?
— Вижте, Гаваланти…
— Името ми е Галаванти — прекъсна ме рязко тя. — Л е пред В, също както в гала-вечеря.
— Съжалявам… Галаванти. На врата ви висят дванайсет убийства. Загубим ли Рейнс, стават тринайсет. Рано или късно ще трябва да давате отчет за цялата тая каша.
— Какво имате наум? — запита ме настойчиво тя.
— Може би мога да ви ги сервирам на тепсия.
— Искате да кажете, че знаете кой стои зад всичко това ли?
— Почти съм свил кръга — блъфирах аз.
— Господи, колко пъти досега съм слушала тая песен — изсмя се тя. — Това ли е първото нещо, на което ви учат в полицейската академия?
— С какво разполагате в този момент, ако не съм аз?
— С нищо на този етап — призна тя.
— Мисис Галаванти, не съм ви виждал и очите до тази нощ. Дванайсет убийства, а това е първата ви поява пред обществеността.
— Не ставайте наивен. Този мъж там го гласяха за губернатор.
— Мисля, че след като сте достатъчно умна, за да заемате поста областен прокурор на този окръг, значи сте и достатъчно умна, за да се хващате на вестникарските измишльотини. Поддържате връзка с Титан и Моорхед и всички останали от значение в този град. Знаете всичко за историята с Талиани.
— Мислите ли, че това е свързано и с останалите покушения? — запита ме тя предпазливо.
— Изглежда доста вероятно, не мислите ли?
Тя облиза пълните си устнички заели формата на сърце, докато обмисляше думите ми.
— Достатъчно съм умна, за да разбера и факта, че вие федитата душите подир нещо, което не са убийствата — изрече накрая тя. — Каквото и да се случи, злодеите в този град ще се озоват във федералния съд още преди да успея да ги пипна с пръст.
— А може би този път няма да е така… — казах аз, оставяйки на нея да довърши изречението.
— Добре, Килмър, какво предлагаш?
— Преди да приключи тая история, могат да изскочат няколко случая с РИКО. Да си остане само между нас, но ако в нашите истории се окажат замесени и убийства, ще се радвам да ти предоставя обвиняемите на основание обвинение в убийство преди да ги предам във федералния съд.
— И защо си толкова добричък към мен?
— Поради две причини. Убийството вече ги поставя в съвсем друга ситуация, отколкото рекета, и ние винаги можем да им скочим на врата след като ти приключиш с тях.
— А другата причина?
— В замяна на това искам малко информация.
Подозрението набърчи нослето й.
— И за какво по-точно?
— Тони Лукатис — отвърнах аз.
— Какво по-точно?
— Ти ли беше обвинителят по делото му?
— Да — повдигна рамене тя, — макар че няма с какво особено да се гордея.
— Как така?
— Беше съвсем фасулска работа. Имахме свидетел, който подкрепи обвинението ни.
— Неговият партньор?
— Точно така. Джил Уинслоу.
— Чух, че DEA са извършили ареста. Това не прави ли случая федерален? — запитах аз.
— Там бяха хората на Титан. Те си приписаха заслугата.
— Та значи Титан ти върна случая за обвинение?
— Точно така. Слушай, ако мислиш да правиш мръсно на мистър Стоуни…
— Нямам намерение да правя мръсно на никого, който не го заслужава — казах аз и побързах да кова желязото, докато е горещо. — Та Стоуни си приписа заслугите за ареста и изфабрикува обвинението. Като осигури и един боядисан свидетел.
— Ако наречете така Уинслоу — кимна тя подозрително.
— Не искам да звуча оскърбително, но нали лодката е принадлежала на Уинслоу?
— Ами….
— Не би ли било далеч по-логично обвинението да бъде отправено към него, да му се конфискува лодката, да му се отнеме разрешителното да излиза в морето?
— Това не е моя грижа — изсумтя тя. — Виж, Килмър, ще ти кажа как бяха нещата. Случаят ми беше предаден комплект с Уинслоу. Според неговите показания Лукатис бил авторът на схемата и финансирането на предприятието. Лукатис знаел местонахождението на цял тон марихуана някъде на Бахамските острови. Предложил на Уинслоу петдесет хиляди долара гаранция в случай на провал, ако Уинслоу отиде там и докара стоката.
— Със собствената си лодка?
— Точно така.
— Колко?
— Един тон.
— Чия е била идеята да акостират на остров Бъканиър?
— Не знам — изрече искрено тя.
— Каква беше другата страна на монетата? Лукатис несъмнено е имал собствена версия за случая.
— Да. Той твърдеше, че идеята е била на Уинслоу.
— А предварителните разходи?
— Според Лукатис Уинслоу е платил всичко; той само отишъл да окаже помощ — каза тя; изведнъж настроението й стана подозрително и враждебно. — Защо се интересуваш толкова от това? Да не се каниш да направиш някоя глупост, като например да оспориш присъдата на Лукатис?
— Едва ли. Тони Лукатис е мъртъв.
Реакцията й ми показа, че тя още не знаеше за смъртта му. Това беше логично, защото убийствата се
