— Изненадан съм, защото си мислех, че вече трябва да е изгнил в земята — отвърнах аз.
— Мистър Стоуни ще каже на Господ кога му е дошло времето да си ходи, и съм сигурен, че Господ ще спази разпоредения му срок. Колко добре го познаваш?
— Това беше твърде отдавна, за да има някакво значение сега — отвърнах аз, което не беше съвсем вярно. Не мисля, че Дъч ми повярва, макар и да беше достатъчно възпитан да не ми го покаже.
— И аз го видях когато излизаше от бара — произнесе Дъч. — Разменихме си по някоя мила дума. Спомена ми за някакви sheiss.
— Какво иска Титан от теб? — запитах го аз.
— Да приключа със случая.
— Просто така?
— Да, просто така? „Приключвай, преди Хари да е подушил какво става“ рече ми той.
— Да е подушил какво става! — повторих аз. — Как, по дяволите, може да се надява, че Хари няма да разбере нищо? И защо?
— Той се надява да приключим колкото е възможно по-бързо със случая, така че Комитетът да потули работата.
— Комитетът ли? Какъв комитет? — запитах удивен аз.
Дъч се поколеба преди да ми отговори, втренчен в чашата си. Разклати няколко пъти чашата и бучките лед звънко задрънкаха в стъклото, после повдигна рамене.
— Местна структура на властта — изрече той и затвори уста.
— Изплюй камъчето — казах аз.
— Разбираш ли, Рейнс го вълнува единствено хиподрумът, нищо друго — продължи Дъч, все едно не чул репликата ми. — Местната преса и телевизионните станции обикновено се стремят да раздухват до небесата всички случаи на насилие. Сега пък за капак вече си и имаме и мафия тук, което означава, че могат да се сбъднат и най-лошите страхове на Хари. От което следва, че веднага могат да ми подпишат молбата за напускане.
— Така казваш ти.
Сервитьорката ни донесе питиетата. Реших за момента повече да не го притискам за подробности относно кой беше в този комитет или какво представляваше.
— Разкажи ми за Титан — помолих го аз.
Той разклати леда в чашата си.
— Единственото неприятно нещо с Каменния Титан е, че е работил твърде дълго като шериф. Над четиридесет години; това е дяволски дълго.
— Мислиш, че се е променил ли?
— Не в този смисъл, за който си мислиш — отвърна Дъч. — В този град не може да се случи нищо, за което той да не знае. Нито игра на карти, нито игра с подправени карти, нито незаконна лотария. Познава всяка курва по първото и последното й име, всеки незаконен търговец на алкохол, пласьор на наркотици, крадец на коли. Човек не може да изкара толкова дълго в такова обкръжение, без поне малко да се промени, нали разбираш какво искам да ти кажа? А от друга страна той е една рядко корава глава и да не дава Господ да се изпречваш на пътя му.
Аз обаче не си го спомнях такъв. В спомените ми от ония лениви летни следобеди пие бърбън с Шефа и разговаря на портата на Уиндсонг преметнал сакото върху коленете си. Спомням си как оставяше пистолета си в багажника на колата преди да се качи в къщата и сваляше сакото си, защото носеше шерифската си значка забодена във вътрешния джоб и предполагам, че по този начин е искал да каже, че идва като приятел. Спомнях си го като по-слаб и не толкова посивял, един дребен и подвижен мъж с бърза крачка и бляскави очи. По дяволите, помислих си аз, та той вече гони осемдесетака. Колко е странно, че хората никога не остаряват в спомените ви.
— Чудя се дали не се е разписвал във ведомостта на Талиани — разсъдих на глас аз.
— Не е деформиран в това отношение. И няма как да стане — заяви Дъч. — Стоуни не се нуждае от власт или пари. А и вече е прекалено възрастен, за да се забърква в подобни игри. Титан можеше да стане щатски сенатор, дори губернатор. Господ знае, че той има тази власт. Но той е подобен на онзи човек, който не умее да плува и гледа дъното винаги да е под краката му.
— Тогава може би той е разпоредил да убият Талиани — предположих аз.
— Не е в неговия стил. Да му извие врата, може би. Но тази екзекуция във висок стил няма да донесе добро на Дюнтаун. А и не виждам никаква възможност да разчистим кашата веднага, не е ли тъй?
Признах, че вероятността да се справим за минимално време беше равна нула. Казах му също така, че по мое мнение тайната на гангстерската война едва ли можеше да се опази за дълго в град като този.
— Ден-два, може би, но не повече — добавих аз.
— Когато Чери Макджий и Грейвз Носа се бяха счепкали, пресата не посмя да гъкне — каза той. — Това, което повечето хора знаят, е че отрепките пречукани в това меле, са били крадци и разбойници, част от жертвите които влизат в ежедневните криминални сводки.
— Не можеш ли да им пробуташ малко информация? — запитах аз. — Понякога съдействието на пресата може да ти е полза.
Той се приведе над масата към мен и каза:
— Ти не разбираш, момчето ми. Те вече го знаят. Техен проблем оттук нататък е вече как да го поднесат по възможно най-сдържан начин. Така се правят нещата по тия краища от памтивека.
— Доколкото си спомням, да си шериф в тоя щат е голяма работа — казах аз.
— Не при хора като Стоуни. Щото думата голям за него не означава нищо. Доколкото знам, той е издигнал двама губернатори, половин дузина сенатори, а графството му е помогнало на Кенеди да вземе властта през 1960 година.
— Много хора са му длъжници — изрекох аз.
— Даа.
— Като нищо може да вкара Рейнс в Капитолия.
— Никакъв проблем да го изстреля дотам.
— И значи при тая ситуация, ако градът се разсмърди, това може да погребе репутацията му, нали така?
— Да, мисля, че можеш да се изразиш и по този начин. Но Рейнс не е някакво мекотело. Той може да се измъкне здрав и невредим от всякакъв скандал, стига само да не е замесен директно в него.
Приведох се над масата към него и изрекох с много спокоен глас:
— И двамата знаем отлично, че те не могат да си държат главата заровена в пясъка. Цялата история ще избухне до седмото небе.
— Стоуни беше пределно ясен — каза Дъч. — Колкото по-рано се справим с тая гнусотия, толкова по- добре.
— За Рейнс ли?
— За всички.
— Обичаш ли Титан? — запитах го брутално аз.
— Той е реликва — отвърна Дъч. — А аз обичам реликвите.
14. КОМИТЕТЪТ
Дъч вече го избиваше на сън, но във въздуха витаеше един въпрос, който той упорито бе избягвал през целия разговор. Това не ми харесваше. Реших да се върна на него, но не толкова кротко.
— Как мислиш, дали няма някаква вероятност Хари Рейнс да се крие зад цялата история? — запитах аз. Подходът подейства. Шерифът Дъч придоби вид на човек, халосан само преди секунда по главата с нещо тежко.
— Само се опитвам да обхвана всички възможни потенциални извършители — произнесох невинно аз.
— За какво му е на Хари да си създава такива проблеми? Казах ти вече, че за него това е по-лошо и от кошмар.
— Може би счита, че може да го държи под похлупак както при случая с Чери Макджий. Да се отърве от
