тия негодници и да представи цялата история като разчистване на вътрешни сметки.
— Сега вече съвсем я забатачи, синко — въздъхна шерифът. — В тая работа Хари Рейнс има да губи повече от всички останали заедно.
— А може би точно това се опитва да внуши на останалите.
— Не говориш сериозно, нали?
— Можеш да погледнеш на случая по два различни начина. Той ще загуби всичко, ако работата се разкрие, но пък ще спечели всичко, ако успее да се отърве от Триадата.
— Знаеш ли, ако те познавах по-добре, щях да си помисля, че точно това е начинът, по-който ти се иска да се развият нещата.
— Просто си задавах въпроси на глас. Както вече ти казах, опитвам се да обхвана всички възможности.
— Тоя път обаче я изкара в тъч — изсумтя той и ми се озъби над чашата си. Огледа стаята и разклати леда си още веднъж.
Сега беше моментът да форсирам ситуацията. Дъч Моорхед знаеше повече, отколкото искаше да ми каже. Сигурен бях в това.
— Виж, Дъч — продължих аз. — Нямам нищо против да стоя мирно пред хулиганите ти. Работата ми е ясна. Ще се оправя с тях както си знам. Но мисля, че е крайно време да почнем да си вярваме с теб. В момента имам едно много гадно чувство, че не разполагам с всички карти, и че липсващите са точно у теб.
Той продължи да си играе с напитката.
— Добре — произнесе накрая той. — Какво те гложди още?
— Какво представлява този Комитет, който ти спомена? Каква му е целта, в края на краищата? Огледай се наоколо, Дъч. Тук е събран каймакът на Дюнтаун. Хайлайфът, политиците, парите. Това е тяхната бърлога. Те се държат така, сякаш нищо не се е случило. Пречукани са трима от най-тлъстите гангстери на града и една жена, а тук дори и зъб не се обелва.
— Те още хабер си нямат за случилото се — каза той. — А и местната преса ще си държи езика зад зъбите, докато не им кажат да си го изкарат отпред.
— Кой да им каже?
Той въздъхна така, както само мъж с неговите габарити може да го направи. Масата се разтърси цялата.
— Първо имам няколко въпроса към теб.
— Моят старец имал една любима приказка: „Отвори ли си човек устата, ушите му се запушват“.
— Виж ти, не го знаех — каза той. — Е, моят пък обичаше да казва: „Не залееш ли помпата с вода, няма да изкараш нищо от кладенеца.“
Разсмях се.
— Ти си по-възрастен от мен, Дъч, и сигурно запасът ти от такива мъдрости е по-голям от моя. Какво искаш да знаеш?
— Ти се правиш на тарикат още от момента на пристигането ти, сякаш това ти е първото посещение в града — изрече той без да ме гледа. — Как да ти кажа, не мога да ти хвана вяра, защото не мисля, че си искрен, а тук не можем да си играем на криеница.
Явно бях подценявал грамадния мъж пред мен. Той беше или далеч по-проницателен, отколкото го бях мислил, или пък знаеше за мен повече, отколкото бях допускал.
— Дай ми някакъв пример.
— Ами например, имам чувството, че ти знаеш всичко за Шефа и Титан и семейство Финдли.
Не бях сигурен, дали мога да се доверя на Дъч Моорхед, не бях изобщо сигурен дали мога да се доверя на когото и да било в този град. Но все трябваше да почна отнякъде. Реших да залея помпата му с малко вода.
— Само че без измишльотини — предупреди ме той.
— Без измишльотини — съгласих се аз. — Прекарах едно лято с Шефа Финдли и семейството му. Това беше 1963 година. Теди Финдли беше най-добрият ми приятел. Играхме заедно футбол. Заедно бяхме във Виетнам. Бях с него когато загина.
— Аха.
Това беше целият му коментар. Искаше още.
— Отраснах без баща — продължих аз. — Загинал е в Гуадалканал преди да се родя. Шефа сигурно ми е бил като баща. Всяка изречена от него дума се превръщаше в откровение. Човек просто… човек просто усещаше силата му когато влизаше в стаята. Караше въздуха в стаята да жужи. Сега си го спомням със смесени чувства.
— И аз съм го чувал. Само дето вече не е останало много от жуженето.
— Да, сега Рейнс кара въздуха да жужи.
— Добре, какво те засяга това?
— Засяга ме, защото ако Рейнс е човекът, когото търсим, тогава трябва да опере пешкира за случилото се. Рано или късно всичко ще се стовари върху него.
— Е, и?
— Е, и, защо си е заровил толкова дълбоко главата в пясъка?
— Хари Рейнс е местно момче — каза шерифът. — Изненада всички, защото беше от ония хлапета, от които градът пропищяваше, а взе, че се превърна в безпогрешен бизнесмен и железен политик. Старецът му беше от ония съдии, които бяха пълно отрицание на представата какво трябва да представлява човекът на закона — даваше душата си за жени, състезателни коне и комар. По дяволите, старчето ритна бакърчето в ложата си в Хайъли стиснал цяла шепа печеливши билети от надбягването.
— Значи оттам идва и интересът му към конните състезания — заключих аз.
— Доколкото знам, не е изтървал конно надбягване в страната от момента, в който е започнал да пикае сам. Мина през Джорджия, игра футбол, беше един от първите Стопроцентови американци на Винс Дуули, изкара в Харвард диплома за юрист, върна се в града, започна работа като адвокат в кантората на Шефа, ожени се за Доу Финдли, и наследи политическата власт в града, после си опита късмета за щатския сенат и го огря, разбира се, не без помощта на Каменния Титан. Ето ти я с две изречения историята на Хари Рейнс.
— Добро сливане на фирмите е направил — произнесох аз с може би малко повече язвителност, отколкото исках.
Дъч повдигна вежди.
— Да, сигурно имаш право да го кажеш — отвърна той.
— Значи Шефа го избра, така ли?
— Не знам, това е било преди аз да дойда. Двамата с Хари още не сме пили на брудершафт. Подробностите не са ми известни.
— Как така се захвана с тая работа по хиподрума?
— Отказа се от креслото в сената на щата и изброди цялата околия от край до край да убеждава хората колко хубава била тази идея. Главният му коз беше, че така ще се повишат парите от данъците, с които ще се финансира училищната система. Прехвърли управлението на Финдли Ентърпрайзис на най-добрия си приятел, Сам Дънлийви. Та никой не можеше и да гъкне за някакъв си конфликт на интереси. По дяволите, той не позволява дори на жена си язди своя чистокръвен кон. Този човек е чист, Джейк.
— Даа, тия дни ще става губернатор на щата, знам.
— Вероятно, само ако тая каша не му обърка работите.
— Да има някой да му завижда на успеха? Че се е оженил за богато момиче и е станал още по-богат?
— Няма начин.
— Значи все има някой, дето иска да му забие ножа?
Той ме изгледа твърдо.
— Чуй ме добре, какво ще ти кажа, Джейк. Много хора в тоя град забогатяха покрай икономическия бум и са готови да целуват ръцете на Хари за това. Ако си мислиш, че хората наоколо го мразят, забрави го на секундата. Той е галеното дете на Дюнтаун.
