мистър Търнър“. Предполагаемият мотив беше грабеж. Нямаше дори и намек за коктейла „Молотов“, който убиецът бе хвърлил на тръгване. Според репортажа полицията считала, че Търнър и Стинето изненадали грабителите и били убити в този момент. Беше приложена една много размазана фотография на Талиани и съпругата му как се качват в някаква кола, очевидно направена някъде в Ню Джърси, и увеличавана дотогава, докато зърната на фотоплаката се бяха превърнали във футболни топки.
— Няма и думица за Драганата.
— Той е на страница осемнадесет — отвърна Сиско без да вдига очи от закуската си.
Репортажът за Драганата, идентифициращ го като Джон Демпси, бизнесмен в пенсия, беше дори още по-комичен. Състоеше се само от три пасажа, които уведомяваха читателите на вестника, че въпросният господин починал в плувния си басейн. Полицията предполагала нещастен случай.
— Е, тук поне са предали правилно убийството на Драганата. Той наистина е умрял в басейна си — коментирах аз.
— Работата е там, че друго нещо не можеш да прочетеш в тукашните вестници. Никой няма да се зарови в случая; ще напишат точно това, което им наредят.
— Когато Дъч ми го каза, щях да пукна от смях.
— Да, нали знаеш поговорката за оня, дето се смеел последен. Не забравяй, момчето ми, че тук всички са се хванали като удавници за хиподрума. Той е галеното дете на пресата, на асоциацията на бизнесмените, на търговската камара и на местните политици. Дори и местната училищна управа се е подписала под него. Толкова ли не можеш да го разбереш? Не дават и прашинка да падне върху града им. Така че ще разиграят едно театро, ще изложат случая така, както им е наредено, като се надяват, че някой ще го разнищи, за да могат да го потулят по най-добрия начин. Накарай полицията да измисли някакво оправдание и й запуши устата.
— Това са глупости — възкликнах аз.
— Такъв е животът — каза той. — Точно поради тази причина не искам да се бъркаш в случая с убийствата. Само разбери колко дълбоко е успял да се окопае кланът на Талиани и къде се намира сега, окей? Зарежи местните интриги. За последните двеста години тук нищо не се е променило, и едва ли една малка касапница като тази е способна да ги разтърси.
— Тия острови са ги изнасилили — казах горчиво аз.
— Може и така да е, но я се огледай наоколо. Това са хората, които дърпат конците на Дюнтаун. Когато говориш за изнасилването на рая, не забравяй че именно това са хората, които го изнасилват. Те правят големите пари. Не Талиани е човекът, съсипал града. Той просто се е забъркал в бизнеса с убийства. — Той внезапно промени темата. — Да имаш да добавиш още нещо?
— Чу ли записа на убийството на Талиани?
Той кимна.
— Долови ли онази реплика за нагласената гонка на хиподрума?
Той ми отправи един от онези погледи „За какъв ме вземаш“.
— Е, та?
— Е, та, щом Талиани е знаел за номера, значи е възможно и целият хиподрум да е мръсен номер.
Тъмнокафявите очи на Сиско се забиха в моите.
— Това е запис на разговор, направен незаконно. Има вероятност някой собственик на кон да прави реклама на животното си. Макар че от друга страна… — Той замълча и се втренчи в пространството.
— Макар че от друга страна какво? — подсетих го аз.
— Макар че от друга страна, този комисионер, Хари Рейнс? Май си струва човек да го огледа по- отблизо. Той има съсредоточена власт в ръцете си повече от всеки друг в града.
Аха, ето каква била работата. Почувствах прилив на вдъхновение.
— Той контролира хазарта в целия щат — продължи Сиско. — Комисията за хиподрума е същата и за хазарта в щата. Така е по закон.
— Интересно — коментирах аз.
— Да. Имат ли нужда от нещо, Хари Рейнс е човекът, с когото трябва да работят — или да заобиколят.
— Може би са го купили — подметнах аз.
— Мисля, че вероятността за това е малка, макар и да не е изключена. Според моята логика, без значение дали е купен или не, последното нещо, което някой от тях иска сега, е гангстерска война. Ако Рейнс е под контрола им, значи е с вързани ръце и това означава краят му. Ако не са го купили, от това мелле ще пострадат всички, включително и Триадата. Окончателният извод от цялата история е, че Рейнс се нуждае толкова от тая каша, колкото и от рог на челото. Двамата с партньора си, Сам Дънлийви, в момента са тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.
— Дънлийви снощи беше тук — казах аз. — Видях Титан да разговаря с него, а старецът не личеше да е загубил нито един от старите си навици.
— Старците нямат грешка — изрече Сиско, подбутвайки през масата сметката към мен. — Включи я в разходите си. Трябва да бързам да не изтърва самолета.
Той се изправи и захвърли смачканата си салфетка върху масата.
— Крайно време е някой да се изсере в купата на Дюнтаун. Като гледам, по-подходящ човек от теб за тая работа няма. Радвам се, че се случи тук. Довърши си закуската и се захващай за работа. Ще се видим след седмица.
И той си тръгна.
Не беше необходимо да излизам от ресторанта да се захвана за работа, защото работата сама ми дойде на крака. Бабс Томас влезе точно на мига, в който Сиско излезе от ресторанта. Реших, че е крайно време да разбера чии обувки под чии легла нощуват всяка вечер в Дюнтаун.
18. ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ, БОГАТИ ХОРА
Бабс Томас беше височка блондинка, с коафюра и маникюр, облечена в тъкана коприна, с единична огърлица от черни бисери около шия, която сякаш беше създадена да ги носи. Елегантна дама, шикарна като розов пудел с диамантен нашийник.
Надрасках една бележка върху листа с менюто: „Един гангстер от Торонто би бил неизказано щастлив да ви поръча закуска.“ и я изпратих по сервитьора на масата й. Тя я прочете, попита го нещо, а той посочи към мен; тя смъкна очилата си един инч и се втренчи над тях. Дарих я с широката си усмивка на торонтски гангстер. Сервитьорът се върна при мен.
— Мисис Томас предаде да ви съобщя, че ще бъде особено щастлива, ако седнете при нея — каза той.
Връчих му една петарка, разрових се из портфейла си и намерих една визитна картичка, според която бях репортьор на един фиктивен вестник от Западното крайбрежие, и отидох при нея.
Тя ме изгледа отдолу догоре. Бях с неизгладени джинси, синя памучна риза, широко разкопчана, и едно старо разръфано яке. Определено нямах култивирания вид на последното гангстерско поколение.
— Ако вие сте гангстер от Торонто, тогава аз съм Лейди Даяна — заяви тя със остър глас, — а аз съм по-дърта от нея поне с десет години.
Поне с петнадесет, уточних аз наум, но с много грим.
— Давам ви най-много двадесет и шест — изкривих си душата аз.
— О, аз мисля, че ще се сработим добре — отвърна тя, посочвайки ми да седна. — Заповядайте.
Седнах и плъзнах по масата към нея визитната картичка. Там пишеше, че се казвам Уилбър Расмусен от Лас Андреас Газет в Сан Франсиско. Тя й хвърли един поглед, изсумтя, обърна я да види дали нещо няма отзад, и ми я плъзна обратно.
— Проклятие, гостуващ колега — каза тя. — Пък аз си мислех, че ще бъда похитена от някакъв страхотен мафиозо.
— Изглеждам ли ви на страхотен мафиозо?
— Изглеждате ми на преподавател по английски език със страхотен махмурлук.
— Познахте на петдесет процента.
— Опитайте един „изтрезвител“. Портокаловият сок поне ще свърши добрата работа на организма
