ви.
— Не мога да понасям водката.
— Сокът ще накара сърцето ви да забие отново. С какво мога да ви бъда полезна. Обзалагам се, че сте тук заради онази касапница снощи. — Тя се приведе над масата към мен. — Всички в града говорят само за това. — Махна с ръка на сервитьора и ми поръча от лекарството.
— Не се ли шегувате? — запитах аз, като се мъчех да изглеждам изненадан.
— Беше нещо ужасно. Звъняха ми по телефона още преди прислужницата да раздига завивките ми тази сутрин. Съвсем бегло се познавах с този Търнър, но ми изглеждаше очарователен възрастен джентълмен.
— Очарователен? — запитах аз. Чичо Франко в момента сигурно се хилеше в гроба си.
— Е, на какъв друг искате да прилича? Той оказа безвъзмездна помощ на балета и симфоничния оркестър. Беше член на съвета на детската болница. И беше съвсем скромен.
— Никакви снимки, никаква публичност, нали така?
— Ами, да… Защо питате?
— Просто се питах. Винаги съм подозирал, че нещо се крие зад скромността. Не е естествена.
— Вие сте циник.
— Напълно възможно.
— Винаги съм подозирала циниците — заяви тя.
— И защо така?
— Цинизмът осигурява защита — заяви тя. — Обикновено така човек прикрива самотата си.
— Да не сте градският философ? — запитах аз, макар че трябваше да се съглася с тезата й.
— Ами — отвърна тя доста тъжно. — Всъщност аз съм градският циник, така че веднага познавам събрата си по съдба, още щом го зърна.
— И какво ви подшушнаха по поверителната линия за тая каша? — запитах аз, сменяйки темата на разговора.
Тя отново смъкна очилата си и се втренчи в мен.
— Че авторът й е гангстер от Торонто — изрече тя и ми намигна.
— Не може да бъде, никога не съм чувал за него.
— И всъщност с какво се занимавате?
— Пиша репортажи за разни събития.
— Хайде де.
— Наистина.
— И послъгвате доста?
— И това също.
— В това число и авторки на клюкарски рубрики?
— В това отношение съм демократ.
— Благодаря.
— Дали пък да не си опитам късмета и да поработя в Леджър? — запитах аз, сменяйки темата.
— Но защо, за Бога?
— Не мога да кажа, че съм някакъв познавач на женско облекло, но винаги мога да позная копринена рокля от моделиер. Тази на вас трябва да ви е струвала цяло състояние.
Тя отметна назад глава и гръмко се разсмя.
— И това ако не е майтап! Да знаете някъде вестник, където плащат добре?
Сервитьорът ми донесе сока. Отпих няколко глътки и кръвта отново се втурна по вените ми.
— В действителност съпругът ми почина млад, бедният, ми остави значително наследство.
— Не ми звучите да скърбите особено за него.
— Беше чудесен човек, но прекаляваше до смърт с алкохола.
— И защо правеше така? — запитах я аз и отпих още от сока.
— Беше собственик на хотела — изрече небрежно тя, но с един особен блясък в очите си.
— Какъв хотел?
— Този хотел.
— Значи вие сте собственикът на Понс?
— Дори и на проядените от дървояди дъски. Всъщност наех един много кадърен човек от Калифорния да го ръководи малко преди Логан да почине. Щастлива съм, че го притежавам, но направо припадам при мисълта да го управлявам.
— Тук ли живеете?
Тя кимна и посочи към тавана.
— Шест етажа над нас. В надстройката. Не всичко е само цветя и рози. Имам и една крайбрежна ивица на Острова на Въздишките, но много-много не ходя натам. Малко е отдалечено.
— Аз пък живея на третия етаж и при мен всичко е цветя и рози — заявих.
— Всичко наред ли е с апартамента ви? Ако има някакви проблеми, само ми кажете. Имам здрави връзки в ръководството на хотела.
— Благодаря ви, стаята е чудесна.
Поръчах кафе да прогоня вкуса на водката от устата си.
— Кой номер е стаята ви? Ще им наредя да ви занесат една кошница плодове.
— Триста и шестнайсет. Обичам пресни ананаси.
— Няма да забравя. Прекъснахме, тъкмо когато ми казвахте какво правите тук.
— Така ли?
— Аха.
— Всъщност мен ме вълнува социалният порядък в Дюнтаун и възнамерявам да напиша статия на тая тема. Силните на деня, това интересува читателите.
— За Лос Агаст Газет или как беше там?
Бих си заложил и долните дрехи, че тя помни не само името на вестника, но и всяка дума казана от мен от началото на разговора ни.
— Да, нещо като обзорна статия.
Тя отново изхъмка. Запали една розова Шерман, облегна се на стола си и издуха пушека към тавана.
— И така, градът е основан през 1733 година от…
— Не толкова отдалеч.
— А какво точно ви интересува, Уилбър-еди-кой-си, което пък изобщо не е вярно.
— Че кой ще седне да си измисля такова име, Уилбър Расмусен?
Тя втренчи в мен тъмните си очила, но не каза нищо.
— Доколкото знам, това е стар град, управляван от стари пари.
— В момента част от тях седят пред теб, скъпи.
— Наистина ли?
— Съвсем.
— Искаш да кажеш, че има хора, които правят пари извън хиподрума?
— Всички правят пари извън хиподрума, сладур. В този град и концесия за велосипеди да имаш, пак ще забогатееш. — Тя въздъхна. — Сигурно ще ни се наложи да си говорим и на тая тема, а?
— Рано или късно.
Сервитьорката донесе кафето ми и докато разбърквах сметаната и захарта тя направи един почти незабележим знак с пръст към управителката на салона, едно приятно и стройно чернокожо момиче, което нямаше повече от деветнадесет години. Само след няколко секунди управителката застана до масата ни.
— Извинявам се, но ви търсят по телефона, мисис Бабс.
— Читателската ми аудитория не ме оставя и за секунда на мира — изрече тя с присмехулно раздразнение. — Нали ще ме извиниш за миг, скъпи?
Проследих я във веригата от огледала до входа на ресторанта. Тя вдигна слушалката на бюрото на управителката и набра номер. Сигурно се обаждаше на рецепцията да разбере кой съм. Каза няколко думи,
