зачака, после затвори телефона и се върна на масата, все още усмихната, но вече с примес на студенина.
Върнах й усмивката.
— Джейк Килмър — произнесе тя.
— Хубав трик беше тоя с управителката. Видях те в огледалата да се обаждаш до рецепцията.
— Толкова явно ли беше? Хм. Чудя се колко ли още хора са го виждали.
— Много. Само че са били прекалено възпитани, за да го споменат.
— Защо ли се интересувам от името ти?
— Наистина, защо? Толкова е обикновено.
— Хм. И си ченге при това.
— Нещо такова.
— Как можеш да бъдеш нещо такова като ченге?
— Е, нали знаеш, има различни проблеми: статистически проучвания, демографски изследвания, такива нещо.
— Прекалено умен си, за да се занимаваш с такива скучни неща.
— Благодаря ти. И ти си много интересна.
— О, ти си страхотен ухажьор.
— Така ли? Никой досега не се е оплаквал.
— Че кой се оплаква? — възкликна тя, отново наклони глава и ме изгледа с очи по-сиви и от дъждовен ден. Издържах огледа.
— Така че ми разкажи кой дърпа конците в Дюнтаун.
— Ама си и упорит — изрече тя и после повдигна рамене. — Добре, но ще ти струва една почерпка в края на деня.
— Дадено.
Тя знаеше всичко. Всяко родословие, всеки непрокопсаник, всяка челна овца от всяко семейство в града. Разказваше за прапрадедите и прапрапрадедите които дошли тук в началото на деветнадесети век и за късо време натрупали състояния с каперство, памук, земя и морски превози; за тези от тях, които станали царете на подземния свят и нещо по-лошо от това, Бабс използва думата „маскари“, която в устата й звучеше доста безобидно, но с която в моя речник се наричаха коравите престъпници, унищожаващи се един друг в борбата за власт. Тя говореше за един престъпник от онова време, ирландец на име Ларкин, който се спасил от въжето, като като станал чирак при един едър собственик на тютюневи плантации във Вирджиния, и който после избягал и намерил убежище в Дюнтаун, където петнадесет години по-късно станал неговият пръв банкер; за Тим Кларк, пристанищен хамалин от Дъблин, който се сврял в Дюнтаун и завършил живота си като собственик на корабостроителница; и за един ирландски въглекопач на име Финдли, който веднъж убил един мъж на дуел заради едно избягало прасе, и после се захванал здраво с памука, от който за късо време натрупал милиони, които по-късно вложил в земя тъкмо преди памукът катастрофално да се обезцени, и този мъж именно успял да разубеди Шерман да не изпепелява града, защото притежавал по-голямата част от него и не искал да изгори пред очите му като Атланта. Прапрадядото на Доу.
Банда хулигани, ето какво представляваха всички тези Финдли, Ларкин, Кларк, и втората генерация с имена като Колонел и Шефа, единствените, които са вземали решение при всеки въпрос касаещ града за последните двеста години. И накрая третата генерация, хора с имена като Буба, Чипс и Джуниър, същества, мачкани и потискани до такава степен от бащите си, че паднали до нивото на сводници, се интересували повече от голф, отколкото от империите.
Устата й беше като магнитофон без стоп-бутон. Двадесет минути без спиране. Накрая вече знаех всичко за всяко монголоидно дете получено чрез кръвосмешение, за всяка цветнокожа жена, сключила брак с някой представител на фамилиите, за всички копелета и аборти, прелюбодейци и прелюбодейки, прикрити самоубийства, алкохолици, педерасти, враждуващи фамилии, за дъщерята на онзи банкер, която станала проститутка в Лос Анджелиз, и за двете съпрузи, членуващи в Младежката лига, които духнали заедно за срам и ужас на съпрузите си и петте им деца.
Нещо обикновено за всеки малък град с пари.
Три имена изпъкваха най-силно: Финдли, Кларк и Ларкин.
Фамилиите Финдли и Ларкин били примерни партньори през годините.
Докато Кларк от край време са били техните съперници — в политиката, бизнеса, дори и в любовните афери.
— Джими Кларк беше готов да умре, само и само да може да се ожени за Доу Финдли — продължи Бабс, — но старият Шеф не искаше дори и да чуе за такова нещо. Избра й един човек отвън. Не от старите богаташи, но все пак от уважавано семейство. Баща му беше адвокат, който по-късно стана съдия.
— Хари Рейнс ли? — запитах аз. Чудно, не можех да си припомня Джими Кларк, макар че името ми звучеше познато.
— Май околността ти е позната.
— А Рейнс?
— Какво Рейнс?
— Доколкото разбирам, той се е оженил богат и е забогатял още повече след тази стъпка.
— Хей, хей — възкликна тя язвително, — не сме ли малко злобнички?
— Не, просто се изнервих само да слушам, това е всичко.
— Казаха ли ти, че някой от тези дни Хари ще седне в губернаторското кресло?
— Непрекъснато ми го натриват. Номинираха ли го вече?
— Добре казано.
— Е?
— Ами да, скъпи.
— Защо?
— Защото той е златното момче на Дюнтаун. Той е красив, богат, и млад. Адвокат, женен за красива жена, и бивша футболна звезда. Провежда умерена политика. Семейството му се приема добре. И освен това е щатският комисионер по конните надбягвания. Това не е ли достатъчно?
— Звучи така, сякаш е бил роден за тази работа.
— А и освен това Дюнтаун отдавна плаче за губернатор, особено след като последните години се разрасна толкова много, а Хари е идеалната кандидатура.
— Не е ли малко рискована тази работа?
— На губернатора ли?
— На щатския комисионер по конните надбягвания.
— Всичко друго, само не и това, момчето ми. Хари напълни хазната на щата. И донесе огромна сума пари за училищата от данъците.
— Никога не съм вярвал на политик, роден със сребърна лъжица в устата — заявих аз.
— Да, но той не е.
— Значи се е оженил за пари, така ли?
— Познаваш ли Хари? — запита ме тя. Тонът й изведнъж бе станал внимателен. Изпитах чувството, че малко съм прехвърлил мярката.
— Не. Просто се опитвам да усетя нещата. Очевидно това е мъж със силен хъс и голяма амбиция.
— Има ли нещо лошо в това?
— Не е задължително. Зависи от това, колко е голяма амбицията и колко силен е хъсът. И от това, от какво си готов да се откажеш заради успеха.
— На него не му е необходимо да се отказва от нищо, скъпи. Той има всички награди. Най-богатата и най-красивата жена на града, политическото влияние на баща й. Но той не си седи на задника с отворена уста да чака да му падне от небето нещо. Той се издига със собствени сили.
— Какво представлява като човек?
Тя се облегна на стола си и ме загледа подозрително. Твърде много започвах да приличам на човек, който има зъб на Хари, а Бабс Томас съвсем не беше толкова глупава, че да не го забележи.
— Каква игра играеш, по дяволите, мистър Килмър?
