— Добре, благодаря — каза Райм. После се провикна нещо към Мел Куупър. — Ще ти се обадя по-късно, Сакс.
Като затвори, Пърси ги попита:
— Не искате ли да пийнем по едно преди лягане?
Сакс не можа да каже със сигурност. Още потръпваше при спомена за фиаското си с Райм онази нощ, когато преди това си беше наляла повечко скоч. Сега обаче, без много да му мисли изтърси:
— Налей.
Роланд Бел реши, че половин час няма да бъде на работа.
Джоуди се спря на едно малко, изпи го като лекарство на един дъх и се отправи към леглото си. Стискаше книгата си под мишница, сякаш беше някакво тайно оръжие, и зяпаше с хлапашко възхищение окачената на стената глава на американски лос.
Вън, в гъстия пролетен въздух цикадите пееха, а едрите жаби от езерото крякаха с пълно гърло засуканите си и неспокойни песни.
Когато погледна през прозореца към дрезгавината на ранното пролетно утро, Джоуди видя вечно будните и търсещи прожектори, които осветяваха цялата околност въпреки гъстата на места мъгла. Сенките на дърветата пробягваха на всички посоки, мъглата се процеждаше от гъстата отсрещна гора. Той се отдалечи от прозореца си и отиде до вратата.
На около десет метра от стаята му двама маршали пазеха коридора в нещо като малка стаичка. Изглеждаха отегчени и само наполовина бдителни.
Ослуша се, но не чу нещо повече от обичайното нощно пукане и скърцане на всяка стара къща. Джоуди се върна в стаята си и седна върху провисналия матрак. Извади окъсаното си и омазнено копие от любимата си книга.
„Хайде на работа“, мина му през ума.
Разтвори книгата с тихо припукване от лепилото и отлепи късчето тиксо от долния ръб на задната корица. Върху леглото се изхлузи дълъг нож. Острието му приличаше на оксидирана стомана, макар че всъщност беше подсилен с керамика полимер, за да не го хваща металотърсач. Не беше заострен, но имаше петна по повърхността си, острието му режеше като бръснач, а от другата страна беше назъбен като хирургически трион. Дръжката беше увита в тиксо. Сам си го беше направил. Като повечето истински оръжия и този не беше бляскав, нито красив; предназначението му беше само едно: да убива. И го правеше, при това доста добре.
Той не се притесняваше, че пипа с ръце оръжието си, нито че хваща с цяла ръка топката на вратата. Отпечатъците му бяха съвсем новички. Кожата на осемте му пръста и двата палеца беше изгорена по химичен път миналия месец от един хирург в Берн, Швейцария, а върху още незарасналото място с лазер за микрохирургия бяха изографисани нов комплект отпечатъци. Собствените му отпечатъци, разбира се, щяха да се възстановят, но едва след няколко месеца.
Докато стоеше на ръба на леглото си със затворени очи, той си представи залата за общо ползване и мислено се разходи из нея. Спомни си разположението на всяка врата, прозорец или мебел, безвкусните пейзажи по стените, разклонените рога на еленовите глави над камината, пепелниците, оръжията, потенциалните оръжия, всичко. Джоуди имаше толкова добра зрителна памет, че можеше със завързани очи да премине оттам, без да събори нито един стол или опасно да се доближи до друго препятствие.
Потънал в мислите си, той се насочи към телефона, като за момент се поспря за да осъзнае комуникационната система на цялата къща. Беше му напълно ясно как действат тия системи (все пак прекарваше по-голяма част от свободното си време в четене на ръководства за създаване на системи за охрана или комуникация). Известно му беше, че ако среже кабела, спадът на напрежението ще изпрати алармен сигнал до дежурните, а най-вероятно и до останалите служби за сигурност в града. Така че той работа с кабела нямаше.
Не е проблем, а цена.
Той продължи разходката си „наум“. Оглеждаше явно разположените видеокамери — които онзи маршал беше „пропуснал“ да им спомене. Те бяха разположени по три звездообразно и явно бяха от по- евтините, които щяха просто да вършат работа в охранявана къща като тази. Той познаваше добре тази система и знаеше, че в нея има една основна грешка — трябваше просто да чукнеш по-силно с пръст по средата на обектива. Това разтройваше цялата му оптика; изображението щеше да изчезне от монитора, но алармата нямаше да се задейства, което със сигурност би станало, ако се среже коаксиалният кабел.
Сега за осветлението… Той можеше да изгаси шест, не пет лампи, които беше видял в къщата, но не повече. Не и докато всички от охраната не бяха мъртви. Отбеляза си разположението на всяка лампа и нейния ключ и продължи въображаемата си разходка. Стаята с телевизора, кухнята, спалните. Пресмяташе разстояния, зрителен ъгъл отвън.
Не е проблем…
Определи местоположението на всяка една от жертвите си. Обмисли и възможността да са се преместили през последните петнадесет минути.
… а цена.
Отвори очи. Кимна на себе си, мушна ножа в джоба си и пристъпи към вратата.
Безшумно стигна до кухнята и взе един черпак от рафта над мивката. Отиде до хладилника и си наля чаша мляко. После отиде до залата и се заразхожда от лавица на лавица, като се преструваше, че си търси нещо за четене. Докато минаваше покрай всяка видеокамера, той чукваше с черпака обективите им. После го остави на масата и отиде до стаята на охраната.
— Хей, я, върви да провериш камерите — измърмори единия, докато въртеше копчето на монитора си.
— Ти що не отидеш? — каза другият. Явно съвсем не беше се трогнал.
Джоуди мина покрай единия маршал, който вдигна глава и тъкмо понечи да го попита: „О, сър, как сте?“, когато шат-шат, Джоуди с два фини У-образни разреза му отвори гърлото, откъдето бликна като фонтан обилно количество кръв с цвят на червено кадифе. Очите на колегата му се разшириха и той посегна към пистолета си, но Джоуди го изби от ръката му и заби ножа веднъж в гърлото му и веднъж в гърдите. Оня падна на земята и се замята. Но за кратко. Беше шумна смърт — Джоуди знаеше, че ще бъде. Но не му се занимаваше да го дупчи още; нужна му беше униформата и трябваше да я получи възможно най-малко изцапана с кръв.
Докато маршалът лежеше на пода и се тресеше в предсмъртната си агония, той погледна към Джоуди, който невъзмутимо му сваляше напоените с кръв дрехи. Очите му се спряха върху единия бицепс на Джоуди. Там имаше татуировка.
Джоуди се наведе да съблече сакото и улови погледа му:
— Нарича се „Танцът на Смъртта“. Виждаш ли? Ето това е. Смъртта върти валс със следващата си жертва. Това отзад е ковчегът й. Харесва ли ти?
Въпросът беше зададен от чисто любопитство, макар Джоуди да не очакваше отговор. Не го и получи.
Тридесет и шеста глава
Час 43 от 45
Върху ръцете на Мел Куупър бяха надянати латексови ръкавици, а той самият се беше надвесил над трупа, открит преди няколко часа в Сентръл парк.
— Мога да пробвам стъпалата — предложи той обезкуражен. Релефните отпечатъци на човешките стъпала бяха също толкова уникални, като пръстовите отпечатъци, но от тях нямаше голяма полза, щом нямаше с какво да се сравнят; те просто не влизаха в каталога на АСИО.
— Не си прави труда — измърмори Райм.
„Кой, по дяволите, беше тоя?“, чудеше се Райм, като гледаше обезобразеното тяло пред себе си. Той е ключът към следващата стъпка на Танцьора. О, това беше най-непоносимото чувство на света: да не можеш
