да се почешеш там, където те сърби. Да имаш пред себе си явно доказателство, да знаеш, че то е ключът за разгадаване на загадката и в същото време да си неспособен да го проумееш.
Очите на Райм пробягнаха по закаченото на стената табло на веществените доказателства. Трупът беше като ония зелени нишки, които бяха намерили в хангара — означаваха много, според предчувствието му, но никой не знаеше какво точно.
— Нещо друго? — Райм се обърна към съдебния лекар. Той придружаваше трупа. Беше млад човек, прогресивно оплешивяващ, поради което върху темето му лъщеше странно съзвездие от капчици пот.
— Ами бил е педераст или, ако трябва да сме точни, имал е хомосексуални връзки като по-млад. Макар и не през последните години, той е имал анални сношения, и то нееднократни.
Райм продължи да го разпитва:
— Ами този белег какво означава? Операция?
— Какво да ви кажа, това наистина е доста прецизен срез, но на мен поне не ми е известна някаква причина за операция точно на това място. Може би е имал някои проблеми с червата, задръстване или нещо такова. Но дори така да е, никога не съм чувал да се оперира точно този сектор от корема.
Райм съжали задето Сакс не беше тук. Той само щеше да й подхвърля идеи: тя винаги се сещаше за нещо, което той беше пропуснал.
„Кой може да бъде?,“ блъскаше си мозъка Райм. Установяването на самоличността беше комплексен процес. Веднъж той беше идентифицирал самоличността на труп чрез един-единствен зъб. Макар че това му беше отнело много време — седмици, че дори месец.
— Пуснете му анализ на кръвта и ДНК-генотипа — каза Райм.
— Вече го направих — отвърна лекарят. — Изпратих пробите за изследване.
Ако беше HIF-серопозитивен, щяха по-лесно да разберат кой е чрез лекуващи лекари или данни от изследвания в клиниките.
Отпечатъци…
По дяволите, бих дал всичко, за да му имам поне един свестен отпечатък, мислеше си Райм. Може би…
— Чакайте — и Райм не можа да се сдържи да не се разсмее с глас. — Пишката му!
— Какво? — смутолеви Селито. Делрей повдигна пречупената си вежда.
— Отрязани са му ръцете, нали, но коя част от анатомията си е пипал най-често?
— Пениса — викна Мел. — Ако е пикал през последните си няколко часа, може и да успеем да свалим отпечатък.
— Кой иска да обере лаврите?
— Няма срамна работа — отвърна техникът и си нахлузи още едни ръкавици. Взе специалните листчета за сваляне на отпечатъци от кожа и се зае за работа. И успя — сне два перфектни отпечатъка: палец от горната страна на члена и показалец от долната.
— Съвършена работа, Мел.
— Не казвайте на приятелката ми — срамежливо отвърна той. Пусна отпечатъците през АСИО.
На екрана се изписа съобщение
Моля изчакайте… Моля изчакайте…
„Дано да те има“, молеше се Райм. „Дано те има в списъка.“
Имаше го.
Но когато резултатът се изписа, Селито, Делрей и всички в стаята зяпнаха от удивление.
— Що за глупост?
Какво? — ревна Райм. — Кой е?
— Това е Кол.
— Какво?
— Това е Стивън Кол — повтори Куупър. — Има съвпадение на двадесет отделни белега. Няма никакво съмнение. — Куупър дори се разрови и намери оня, сглобения отпечатък, по който бяха открили преди самоличността на Танцьора. Сложи го до сегашния.
— Съвсем същия е.
„Но как? — питаше се Райм. — Как е възможно?“
— Ами ако — обади се Селито, — това наистина са пръстите на Кол, но върху пишката на този труп? Може Кол да е бил свиркаджия?
— Нали имаме основните белези на кръвта на Кол? От водната кула.
— Точно така — съгласи се Куупър.
— Сравнете ги — викна Райм. — С тези на трупа. И по-бързо.
Той съвсем не беше лишен от естетическо чувство.
„Танцуващия с трупове“… харесва ми, помисли си той. Много по-добре от Джоуди — името, което си беше избрал за тази работа, понеже му звучеше напълно безобидно. Глупаво и унизително име, име на отрепка.
Танцуващия…
Имената бяха важни, той знаеше това. Беше чел философия. Самият факт на именуване, на определяне, беше специфичен само за хората. Бавно и безмълвно Танцьорът заговори на покойния и разчленен Стивън Кол: Аз бях този, който не можеше да си спомниш. Аз съм онзи, който нарича жертвите си „трупове“. Ти ги наричаше Съпруги, Съпрузи, Приятели, каквото ти дойде наум.
Щом веднъж са ме наели, те вече са трупове. Те и без това всичките са такива.
Облечен в униформата на щатски маршал, той беше впил поглед в затъмнения коридор, а в краката му лежаха труповете на двамата дежурни. Не беше успял да опази униформата напълно от кръвта, но на дрезгавата светлина, която цареше в цялата къща, човек едва ли би забелязал тъмночервените петна върху тъмносинята униформа.
Тръгна да намери труп номер три.
Съпругата, щом така ти харесва, Стивън. Какво объркано и нервозно създание беше ти. Само като си спомня прежулените ти ръце и спаружената ти пишка. Съпругът, Съпругата, Приятеля…
Прониквай, преценявай, разсейвай, премахвай…
Умник.
Ех, Стивън… Ако ми беше в ръцете, щях да те науча, че в тази работа има само едно правило: винаги да бъдеш с една стъпка пред всички.
Сега в себе си имаше два пистолета, но не се канеше да ги използва. Не смяташе да действа прибързано. Ако сега се издънеше, никога нямаше да има шанса да убие Пърси Клей преди свикването на Голямото жури в понеделник.
Ето защо той безшумно влезе във фоайето, където стояха още двама маршали от охраната; единият четеше вестник, а другият се беше зазяпал в телевизора.
Първият вдигна поглед, видя Танцьора, униформата и се наведе отново към вестника си. После изведнъж пак погледна към него.
— Чакай — промълви той, внезапно осъзнал, че лицето не му е познато.
Но Танцьорът не пожела да чака.
Отвърна му с шат-шат върху двете му сънни артерии. Оня се свлече на пода и умря върху шеста страница на „Дейли Нюз“ толкова безшумно, че партньорът му дори не отлепи поглед от телевизора. Върху екрана една русокоса красавица, цялата отрупана със злато, обясняваше как се запознала с приятеля си благодарение на парапсихологичните си способности.
— Да чакам ли? Какво да чакам? — попита той, без дори да се обърне.
Този умря малко по-шумно от другаря си, но както изглежда, никой в къщата не го чу. Танцьорът завлече телата им под масата и ги остави там.
Когато стигна до задната врата, той се увери, че по касата на вратата няма сензори, и се измъкна навън. Двамата маршали отвън охраняваха зорко поста си, но не гледаха към къщата. Единият бързо се обърна към Танцьора, кимна и отново се върна към заниманието си. Сивотата на утрото вече доста
