— Движим се по няколко следи — Амелия Сакс, ченге второ поколение, умееше да отговаря уклончиво и хладно.
На вратата се появи Лорън.
— Не мога да повярвам, че го няма — задъха се тя. В гласа й се прокрадна неудържим ужас. — Кой би направил такова нещо? Кой?
Като патрулен полицай — улично ченге — Сакс, разбира се, беше неведнъж съобщавала подобни лоши новини за загуба на близък човек. Но никога не успя да свикне с отчаянието в гласа на оцелелите приятели или роднини.
— Лорън — Сали-Ан хвана ръката на колежката си. — Лорън, върви си вкъщи.
— Не! Не искам да си ходя вкъщи. Искам да знам кой, по дяволите, е направил това? О, Ед…
Като направи още няколко крачки в кабинета на Толбът, Сакс каза:
— Трябва да ми помогнеш. Изглежда убиецът е закрепил бомбата от външната страна на самолета, под пилотската кабина. Трябва да разберем точно къде?
— Отвън ли? — Толбът се намръщи. — Как така?
— С магнит и лепило. В момента на взрива лепилото не е хванало добре, което означава, че устройството е било поставено малко преди излитането.
Той кимна.
— Разбира се. Каквото мога да помогна, разчитайте на мен.
Тя потупа радиотелефона си, закачен на колана й.
— Ще ви свържа с шефа си. Той е в Манхатън. Ще ви зададе няколко въпроса. — Свърза „Моторола“-та с две слушалки и неголям микрофон.
— Ало, Райм, аз съм. Чуваш ли ме?
Макар че използваха специалната честота на Оперативните и според отдел „Свръзки“ би трябвало непрекъснато да имат добра връзка, висока чуваемост и голяма скорост на обмен на данни, Сакс и Райм рядко използваха мобилната си радиостанция. Същото важеше и сега. Гласът му избоботи в слушалката, прескачайки през Бог знае колко сателита.
— Вече да. Доста време ти отне.
— Не се заяждай, Райм, не ме препирай. Тя попита Толбът:
— Къде беше самолетът, преди да излети? Да речем час, час и четвърт преди това?
— В хангара — каза той.
— Допускате ли, че някой е можел да се промъкне до самолета през това време? Имам предвид след — как го наричате това? Когато пилотът оглежда самолета преди полет?
— Обиколката. Да, мисля, че е възможно.
— Но нали през цялото време там имаше доста хора? — обади се Лорън. Беше й преминало и тя бършеше лицето си от сълзи. Сега беше спокойна, а отчаянието в очите й бе заместено от решимост.
— Коя сте вие, моля?
— Лорън Симънс.
— Лорън е моя заместничка — Обясни Толбът. — Заедно работим.
Лорън продължи:
— Нали двамата със Стю — нашият главен механик, тоест, бивш главен механик — работехме непрекъснато, без почивка, за да подготвим онзи самолет. Щяхме да видим, ако някой се бе приближил до самолета на Ед.
— Значи — каза Сакс, — той е поставил бомбата, след като самолетът е напуснал хангара.
— Хронологията! — изпращя гласът на Райм в слушалката. — Къде се е намирал самолетът, след като е напуснал хангара и преди да е излетял?
Когато тя предаде въпроса, Толбът и Лорън я заведоха в една конферентна зала. Беше пълна с всякакви карти, графици, стотици книги, бележници и купища хартия. Лорън разгъна огромна карта на летището. На нея бяха отбелязани хиляди числа, символи, от които Сакс нищо не разбираше, макар че успя да различи пистите и сградата, в която сега се намираше.
— Нито един самолет не може да направи и един сантиметър — обясни Толбът със сърдит баритон, — докато от Наземен контрол не му дадат разрешение. „Чарли Жулиет“ беше…
— Какво? „Чарли“…?
— Кодовото име на самолета. Ние различаваме самолетите по последните две букви на регистрационния номер. Вижте корпуса — ЧЖ. Така че ние го наричаме „Чарли Жулиет“. Паркиран беше в хангара ето тук… — и той почука с пръст върху картата. Приключихме с товаренето…
— Кога? — викна Райм; и то толкова силно, че дори Толбът чу. — Нужно ни е точно време. Часове, минути, секунди!
Дневникът на „Чарли Жулиет“ беше превърнат в пепел, а още не бяха се добрали до лентата със записа от Федералното авиационно управление. Лорън обаче прегледа вътрешните записки на Компанията.
— Кулата им е дала разрешение за избутване в седем и шестнадесет. А са докладвали за отделяне от земята в седем и тридесет.
Райм чу.
— Четиринадесет минути. Питай ги дали самолетът е попадал извън полезрение, или е спирал през това време.
Сакс го направи и Лорън пак отговори:
— Най-вероятно тук — и посочи с пръст.
Тясна лента от пистата, около двеста метра дълга. Редицата хангари я скриваше от останалата част на летището. Завършваше с Т-образно кръстовище.
Лорън се обади:
— О, това място е без видимост от КВП.
— Точно така — съгласи се Толбът, сякаш това беше нещо важно.
— За какво говорите? — ревна Райм.
— Което означава? — зададе въпроса Сакс.
— Без видимост от Контрола на въздухоплаването. — отвърна Лорън. — „Сляпо“ място.
— Това е! — долетя гласът му в слушалката. — Така, Сакс. Огради мястото и търси. Остави им хангара.
Тя се обърна към Толбът:
— Няма да се занимавам с хангара. Освобождавам го. Но ще се наложи да заградим пистата. Можете ли да се свържете с Кулата? Накарайте ги да отклонят движението.
— М-мога — заекна със съмнение в гласа Толбът. — Но хич няма да им се хареса идеята.
— Ако възникне някакъв проблем, кажете им да се обадят на Томас Пъркинс. Това е шефът на Манхатънския отдел на ФБР. Той ще уреди работата с Главния щаб на Федералното авиационно управление.
— Федералното авиационно управление? Във Вашингтон? — удиви се Лорън.
— Ами то е едно.
Толбът леко се усмихна.
— Е, щом е така, добре.
Сакс тръгна да излиза, но се спря, щом видя през прозореца натовареното движение по пистите на летището.
— О, аз съм с кола — викна тя към Толбът. — Има ли някакви специални изисквания за движение по пистите?
— Да, отвърна той, — по възможност не се блъскайте в самолетите.
II. Зона на поражение
Всеки обучен за лов ястреб, колкото и явно да показва любовта и привързаността си към своя стопанин, по същество и природа е диво животно като всяко друго, за което си мислим, че сме опитомили. Все пак с
