него ходим на лов.
Десета глава
Час 3 от 45
— На мястото съм, Райм — обяви тя.
Сакс слезе от комбито и надяна на ръцете си гумени ръкавици, уви около краката си гумена лента — за да не сбъркат нейните стъпки с тези на престъпника, както я беше учил Райм.
— И къде е това място, Сакс? — попита той.
— Където се пресичат пистите. Между два реда хангари. Самолетът на Карни най-вероятно е спрял тук.
Сакс погледна смутено към дърветата отвъд пистата. Денят беше мрачен, небето покрито с облаци, въздухът влажен. Май идваше нова буря. Изведнъж тя се почувства беззащитна. Танцьорът може би е някъде тук — може да е дошъл да заличи следите си или да убие някое ченге, за да забави следствието. Като оная бомба на Уолстрийт преди няколко години, която бе убила техниците на Райм.
Стреляй първа…
„Проклет да си, Райм, само ме плашиш! Защо трябва да се държиш така, сякаш тоя тип е някой демон, който минава през стени и плюе отрова?“
Сакс извади от багажника кутията с инструмента, излъчващ полихромна светлина, и един огромен куфар. Отвори го. Вътре бяха наредени стотици най-различни други инструменти: отвертки, гаечни ключове, чукчета, ножици за тел, ножове, комплект за сваляне на отпечатъци, нинхидрин24, пинцети, четки, клещи, обикновени ножици, клещи с извити щипци, комплект за откриване на следи от изстрели, моливи, найлонови и хартиени торбички, ограждаща лента…
Първо, определи периметъра на действие.
Тя тръгна с жълтата полицейска лента и огради границите на претърсвания участък.
Второ, виж дали наоколо няма някой от пресата и определи обхвата на камерата и микрофоните.
„Нямаше такива. Нито един. Още не. Слава Богу.
— Какво беше това, Сакс?
— Благодаря на Бога, че нито един репортер не се е довлякъл.
— Има нужда. Но, кажи какво правиш?
— Още обикалям с лентата.
— Потърси…
— Вход и изход — допълни тя.“
Трето, определи по кой път е влязъл и се е оттеглил престъпника — те ще бъдат вторичните места за оглед.
В момента обаче тя нямаше никаква представа къде можеха да се намират тези места. Той е можел да дойде отвсякъде. Да се промъкне иззад ъглите, да се приближи с някой от мотокарите за багаж или с цистерната с гориво… Сакс надяна очилата и започна да осветява пистата с тръбата с полихромна светлина. Тя не беше толкова ефективна на открито, колкото в тъмна стая, но въпреки гъстата облачност, успя да види петна и ивици замърсяване, които тлееха под зловещата жълтозелена светлина. Но никакви стъпки.
— Снощи я понапръскахме — викна един глас зад нея. Сакс се завъртя, сложила ръка върху служебния си „Глок-9“, наполовина изваден вече от кобура.
„Никога не съм била толкова нервна, Райм. Ти си виновен.“
Няколко мъже в работнически комбинезони стояха зад жълтата лента. Тя внимателно се приближи към тях и им поиска картите. Всички снимки отговаряха на лицата. Ръката й се смъкна от пистолета.
— Пистата всяка вечер се мие с маркуч. Така че, ако търсите нещо… Помислих, че търсите…
— С вода под налягане — допълни друг.
Чудесно. Всяка следа, стъпка или нишка, случайно изпаднала от Танцьора, е отишла по дяволите.
— Да сте забелязали някой наоколо снощи?
— Заради бомбата ли питате?
— Към седем и петнадесет — настоя тя.
— Тц. Никой не идва тук. Хангарите са изоставени. Някой ден сигурно ще ги гътнат.
— Защо дойдохте?
— Видях едно ченге. Вие сте ченге, нали? Та решихме да хвърлим едно око. Заради бомбата сте тук, нали? Кой го е направил? Арабите? Или руските лайнари с тяхната милиция?
Тя им каза да се разкарат. На микрофона каза:
— Снощи са измили цялата писта, Райм. По всяка вероятност с вода под налягане.
— О, не.
— Те…
— Хей, вие.
Тя въздъхна, обърна се, като очакваше да е някой от работниците. Новият й посетител беше някакъв прекалено самоуверен местен полицай. На главата си носеше шапка с изрисуван мечока Смоуки25, панталоните му бяха с остър като бръснач ръб. Той се наведе и мина под лентата.
— Извинете — запротестира тя. — Тук не може да се влиза.
Той забави крачка, но не спря. Сакс му провери картата. Всичко съвпадаше. На снимката той беше погледнал малко встрани, лицето му напомняше на момче от корицата на мъжко модно списание.
— Вие сте полицайката от Ню Йорк, нали? — засмя се сърдечно той. — Ама хубави униформи ви дават, това не можете да отречете. — опита се да се пошегува, като й гледаше тесните дънки.
— Районът е ограден с полицейска лента.
— Мога да ви помогна. Отскоро се записах на курса по съдебна медицина. Иначе работя в пътна полиция, но имам доста опит с углавните престъпления. Имате едно косъмче, ей тук. На бас, че са ви го казвали вече.
— Наистина ще трябва да ви помоля…
— Джим Евъртс.
Само не му говори на малко име, тоя е невероятна лепка.
— Аз съм полицай Сакс.
— Голяма патаклама е тая работа, а? Цяла бомба. Ужас.
— Виж, Джим, тази лента там е сложена, за да не я пресича никой. Мисля, че много ще ме улесниш, ако минеш и ти отвъд нея.
— Я, чакай. И за полицаи ли важи?
— Точно така.
— Аз влизам ли в бройката?
— Ти го каза.
Има пет основни „заличители“ на следи в едно местопрестъпление: времето, близки на жертвата, заподозрени, събирачи на сувенири и — най-лошите — колеги полицаи.
— Нищо няма да пипам. Честен кръст. Просто ми остави удоволствието да те наблюдавам как работиш, скъпа.
— Сакс — прошепна Райм, — кажи му да си разкара задника оттам.
— Джим, разкарай си задника от тука!
— Или ще се обадиш да го задържат.
— Или ще се обадя да те задържат.
