— О-о-о-о, така ли стана? — Той протегна напред ръцете си, сякаш се предава. От мазната му усмивка изчезна и последната следа от флиртаджийско настроение.
— Продължавай, Сакс.
Полицаят бавно заотстъпва, спасявайки остатъците от гордостта си. Той погледна още веднъж назад, но не успя да чуе цветущата благословия, отправена към него.
Амелия Сакс започна да върви по мрежата.
Имаше няколко начина за оглед на местопрестъпление. Претърсване на ивици — като се движиш като змия, на зиг-заг — то се използва най-вече за открити места, тъй като така най-бързо се обхожда цялата територия. Но Райм не искаше и да чуе за това. Той беше привърженик на „мрежата“ — така се покриваше целият район, като вървиш в една посока, оглеждаш внимателно всеки фут, после се обръщаш на деветдесет градуса и продължаваш по същия начин. Докато беше шеф на отдел Разследване и разпределение на силите, „да вървиш по мрежата“ се бе превърнало в синоним на оглед на местопрестъпление, и Господ да беше на помощ на някой полицай, ако Райм успееше да го хване, че минава напряко или се е заблеял нанякъде.
Измина цял час, откакто Сакс обикаляше напред-назад. Камионът с маркуча може би беше заличил всяка следа или стъпка, оставена от Танцьора, но не би могъл да заличи нещо, изпуснато от него, или пък стъпките и отпечатъка от тялото му в пръстта, непосредствено до пистата.
Но така или иначе, тя не откри нищо.
— По дяволите, Райм, няма нищо.
— Ех, Сакс, сигурен съм, че има. И то много. Трябва само да се понапънеш, малко по-различно е от другите места. Нали помниш, че Танцьорът не е като другите.
О, пак ли това.
— Сакс — гласът му беше нисък и тайнствен. Тя потръпна. — Влез в него. — прошепна Райм. — Знаеш какво искам да кажа.
Знаеше много добре, какво искаше да каже. Повдигаше й се при самата мисъл. Но о, да, Сакс знаеше. Най-добрите криминалисти са способни да открият мястото в съзнанието си, където границата между преследван и преследвач на практика изчезваше. Когато правеха оглед, те се движеха из района не в ролята си на ченгета, търсещи улики, а като самият престъпник, подвластни на неговите желания, страсти, страхове. Райм притежаваше този талант. И макар че все се опитваше да го отрича, за Сакс важеше същото. (Преди месец тя беше правила оглед на убийство — баща беше убил жена си и детето си — тогава бе открила оръжието на престъплението, което никой преди това не бе успял. След това не беше в състояние да работи цяла седмица, постоянно й се привиждаше, че тя е тази, която бе убила с нож жертвите си. Виждаше лицата им, чуваше виковете им.)
Последва дълга пауза.
— Говори ми — Най-после напрегнатостта в гласа му беше изчезнала. — Ти си той. Стъпваш, където и той е стъпвал, мислиш, както той е мислил.
Разбира се, и друг път й беше говорил по този начин. Но сега — както и с всичко свързано с Танцьора — й се струваше, че Райм имаше много повече предвид, отколкото откриването на някакви си доказателства. Не, тя усети, че той отчаяно искаше да опознае този тип. Кой беше, какво го беше накарало да убива.
Отново потръпна. Пред очите й се появи друга картина: миналата нощ. Светлините на пистата. И на самото летище. Звукът на прелитащите самолети, оглушителният шум от техните двигатели, мириса на недоизгорял керосин.
— Хайде, Амелия… Ти си той. Ти си Танцуващия с трупове. Знаеш, че Ед Карни се е качил на самолета, знаеш, че трябва да поставиш бомбата в самолета. Просто помисли за това за минутка-две.
И тя го направи. Отнякъде в нея се всели нужда да убива.
Той продължи; гласът му стана още по-зловещ и мелодичен.
— Ти си ужасно умен и хитър. Не те притесняват неща като съвест, морал и тям подобни глупости. Можеш да убиеш всекиго, ще направиш всичко за да постигнеш целта си. Отвличаш вниманието на хората, използваш ги… Най-опасното ти оръжие е измамата.
Лежа и изчаквам. Моето най-опасно оръжие… Тя затвори очи. … е измамата.
Сакс почувства една зловеща надежда, бдителност, страст за убиване. Аз… Той тихо продължи:
— Не можеш ли да им отвлечеш вниманието с нещо, да ги накараш всичките да гледат другаде?
Очите й се отвориха.
— Цялата писта е празна. Няма с какво да ги разсея.
— Къде си се скрил?
— Вратите на хангарите са заковани. Тревата е твърде ниска. Няма нито един камион или цистерна с гориво. Нито алеи. Нито затънтени кътчета.
Вътре в себе си усети отчаяние. Какво ще правя? Трябва да сложа бомбата. Нямам никакво време. Светлини… светлини отвсякъде. Какво? Какво трябва да направя?
— Не мога да се скрия от другата страна на хангарите. Има много работници. Твърде открито е. Ще ме видят.
За части от секундата Сакс доплува обратно до своето си съзнание и се зачуди, както често го беше правила, защо Линкълн Райм владееше тази сила да я накара да се превърне в някой друг. Понякога това я ядосваше. Понякога я възбуждаше.
Приклекна, сви се в тревата, като не обръщаше внимание на болката в коленете си, която я тормозеше през последните десет години от нейните тридесет и три.
— Много е открито тука. Чувствам се оголена.
— Какво мислиш?
— Много хора ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият. Не мога!
— Рисковано е. Стой скрит. Не се надигай.
— Няма къде да се скрия.
Ако някой ме види, всичко ще се провали. Ще намерят бомбата, ще разберат, че искам да убия тримата свидетели. И ще ги поставят в ония жилища, с постоянна охрана. Тогава никога няма да се добера до тях. Не мога да позволя това да се случи.
Обзета от неговата паника, тя се обърна към единственото възможно място за укритие. Хангара до пистата. В стената срещу нея имаше един счупен прозорец, метър и двадесет на метър и шестдесет. Преди не му беше обърнала внимание, понеже той бе покрит с парче изгнил шперплат, закован отвътре за рамката.
Тя бавно се приближи. Отпред беше посипан чакъл; значи нямаше да остави никакви стъпки.
— Има един закован с шперплат прозорец, Райм. От вътре. Стъклото е счупено.
— Мръсни ли са, имам предвид парчетата стъкло, по краищата.
— Доста.
— А ръбовете?
— Не, те са чисти. — И тя разбра защо й беше задал този въпрос. — Стъклото е било счупено скоро.
— Правилно. Избутай навътре шперплата. Силно. Падна съвсем лесно, но изплющя силно на пода.
— Какво беше това? — изкрещя Райм. — Сакс, добре ли си?
— Шперплатът — отвърна тя. Той за пореден път я беше изплашил до смърт.
Запали халогенното си фенерче и освети хангара. Вътре беше съвсем празно.
— Какво виждаш, Сакс?
— Празно е. Няколко прашни сандъка. Чакъл по пода…
— Това е бил той! — отговори Райм. — Счупил е прозореца и е нахвърлял чакъл вътре, за да не оставя стъпки. Стар номер. Има ли стъпки пред прозореца? Хващам се на бас, че и там има чакъл — кисело добави той.
— Има.
— Добре. Огледай прозореца. После влез вътре. Оглеждай внимателно да не се натъкнеш на някой
