глупашки капан. Не забравяй кошчето за боклук както преди няколко години.
— Стига, Райм! Стига.
Сакс отново освети мястото.
— Чисто е, Райм. Няма капани. Оглеждам рамката на прозореца.
Дори полихромната светлина не показа нищо, освен една бледа следа от пръст, облечен в памучна ръкавица.
— Няма влакна, само памучната плетка.
— Нещо в хангара? Което да си заслужава да се открадне?
— Не. Празен е.
— Добре.
— Кое му е добре? — попита тя. — Нали ти казах, че няма и следа.
— Да де, но това е той, Сакс. Не е логично някой, да разбива прозореца и да носи памучни ръкавици, а вътре да няма нищо за открадване.
Тя внимателно огледа навсякъде. Не откри отпечатъци, нито стъпки, нито някакви видими следи. Пусна прахосмукачката и събра каквото можа.
— Ами стъклата и чакъла? В книжни пликове ли?
— Да.
Влагата често разрушаваше следите, така че, колкото и непрофесионално да изглеждаше, някои веществени доказателства доста по-успешно се транспортираха в книжни пликове, отколкото в найлонови торбички.
— Добре, Райм. След четиридесет минути съм при теб.
Прекъснаха връзката.
Докато внимателно прибираше кесиите в комбито, Сакс отново се почувства нервна, както често се случваше след като правеше огледи на места, където на пръв поглед нямаше никакви следи — като пистолети, ножове или например портфейла на извършителя. Това, което беше събрала можеше да им каже нещо повече за самоличността на Танцьора и къде се криеше в момента. Но всичко можеше да се окаже и пълен провал. Тя вече нямаше търпение да се върне в лабораторията на Райм и да види какво той щеше да открие.
Качи се в комбито и натисна газта към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Забърза към кабинета на Рон Толбът. Той разговаряше с един висок мъж, който се беше облегнал на вратата. Сакс започна:
— Открих къде е бил, мистър Толбът. Освободете мястото. Можете да се обадите в Кулата…
Мъжът се обърна. Беше Брит Хейл. Намръщи се, явно се опитваше да си спомни името й. Накрая успя:
— О, полицай Сакс. Здравейте. Как сте?
Тя понечи машинално да отговори на поздрава, но се спря.
„Какво правеше той тука? Нали трябваше да бъде в охранявания апартамент?“
В конферентната зала някой тихо изхлипа. Пърси Клей беше седнала до Лорън, която, доколкото Сакс си спомняше, беше заместничката на Толбът. Плачеше Лорън, а Пърси, твърда в скръбта си, се опитваше да я утешава. Вдигна поглед, видя Сакс и й кимна.
Не, не, не…
После дойде третият удар.
— Здрасти Амелия — весело поздрави Джери Банкс, като си сръбна кафе, седнал до прозореца. Оттам се любуваше на един от реактивните самолети, паркирани в хангара. -Ей това се казва самолет, а?
— Те какво правят тука? — сряза го Сакс, като посочи Пърси и Хейл. Явно бе забравила, че Банкс беше с по-висок чин от нея.
— Казаха, че имали някакъв проблем с един от механиците — обясни Банкс. — Пърси ни помоли да се отбием за малко. Опитвали се да намерят…
— Райм — кресна Сакс в микрофона. — Тя е тук.
— Кой? — кисело попита той. — И къде е това тук?
— Пърси. Хейл също. На летището.
— Без майтап? Нали трябваше да бъдат в охранявания апартамент?
— Да, ама не са. Тук са, точно пред мене.
— Не, не, не! — разбесня се Райм. Измина една дълга секунда. После той каза: — Питай Банкс дали са спазвали безсмисленото криволичене из улиците, докато стигнат летището.
Банкс, леко смутен отговори, че не са.
— Тя толкова много настояваше, че трябваше да спрем първо тук. Опитах се да я убедя…
— Господи, Сакс. Той е там някъде. Танцьорът. Зная, че е там.
— Как може да се е промъкнал? — очите й се зареяха през прозореца.
— Накарай ги да легнат или да не се показват по прозорците — нареди Райм. — Ще кажа на Делрей да прати един фургон въоръжени хора от временния офис на ФБР в Уайт Плейнс.
Пърси чу всичко това.
— Ще отида в охранявания апартамент след около час. Просто трябва да намеря механик, който да направи…
Сакс й направи знак да мълчи и каза:
— Джери, не ги пускай да се изправят и да излизат никъде.
Тя изтича до вратата и огледа сивотата на летището, докато един шумен витлов самолет се насочваше към пистата. Дръпна малкия микрофон по-близо до устата си.
— Как, Райм? Как мислиш ще ни нападне?
— Нямам представа. Може да направи всичко.
Сакс се опита да влезе отново в мислите му, но нищо не се получи. Всичко, за което се сети беше Измама…
— Охранява ли се добре летището?
— Ами доста добре. Ограда, вериги. Има полицаи, които проверяват билети, лични и служебни карти при една будка на входа.
— Но не проверяват картите на полицаи, нали?
Сакс погледна към униформените полицаи и си спомни колко безразлично й бяха махнали на влизане.
— О, по дяволите, Райм, има около дузина полицейски автомобила. Два от тях нямат надписи. Не зная нито кои са полицаи, кои инспектори… Той може да бъде всеки един от тях.
— Добре, Сакс. Слушай сега. Опитай се да разбереш дали не липсва някой от тамошните полицаи. Да не са го виждали през последните два или три часа. Танцьорът трябва да го е убил и да му е откраднал картата и униформата.
Сакс първо се обади, а после отиде до един от полицаите на входа, огледа го внимателно, провери му и картата и след като реши, че е истински, каза:
— Смятаме, че убиецът е съвсем наблизо и твърде вероятно да е облечен като полицай. Искам да проверите всички ваши хора. Ако някого не познавате, обадете ми се. Освен това, обадете се на вашия диспечер да провери дали някой от вашите хора не е изчезнал през последните няколко часа.
— Дадено, колежке.
Тя се върна обратно в офиса. По прозорците нямаше щори и Банкс беше преместил Пърси и Хейл във вътрешния кабинет.
— Какво става? — попита Пърси.
— Тръгвате оттук след пет минути — каза Сакс и пак погледна през прозореца. Опита се да отгатне откъде ще ги нападне Танцьорът. Нищо не й дойде наум.
