— Защо? — попита пилотката, като се намръщи.
— Смятаме, че мъжът, който уби съпруга ви, е тук. Или на път за тук.
— О, я стига. Цялото летище гъмжи от полицаи. Тук сме в абсолютна безопасност. Трябва да…
Сакс я сряза:
— Без повече приказки.
Но спорът продължи.
— Не можем да тръгнем. Току-що единият от механиците ми напусна. Аз трябва да…
— Пърс — каза неуверено Хейл, — може би ще трябва да я послушаме.
— Трябва да подготвим този самолет…
— Връщайте се вътре! И млъкнете! Долната челюст на Пърси увисна от изненада.
— Не можете да ми говорите така! Аз да не съм затворник?
— Полицай Сакс? Здравейте! — Този, с когото беше говорила на портала тъкмо влизаше през входната врата. — Срещнах се с всеки един униформен лице в лице, инспекторите също. Няма непознати. Никой не знае и за изчезнал полицай на територията на окръг Уестчестър. Но нашият централен диспечер ми каза нещо, което може би трябва да знаете. Може и нищо да не е, но…
— Казвайте.
Пърси Клей се обади:
— Госпожо полицай, трябва да говоря с вас…
Сакс не й обърна внимание и кимна към колегата си:
— Продължавайте.
— Един от пътните патрули в Уайт Плейнс, на около две мили от тук. Открили са труп, захвърлен на боклука. Смятат, че е бил убит преди около час или по-малко.
— Райм, чу ли?
— Да.
— Защо мислите, че това може да е важно?
— Заради начина, по който е бил убит. Било истинска касапница.
— Питай го дали липсват ръцете и лицето — каза Райм.
— Какво?
— Питай го!
Тя го направи и всички в офиса млъкнаха и зяпнаха Сакс. Полицаят също замига изненадан и каза:
— Да, госпожо полицай. Е, казаха ми само за ръцете. Нищо не споменаха за лицето. Вие откъде знаете…?
Райм изломоти:
— Къде е сега? Трупът?
Тя предаде въпроса.
— В буса на съдебния лекар. На път за окръжната морга.
— Не — викна Райм. — Накарай ги да ти го докарат на тебе, Сакс. Искам да му направиш оглед.
— На…
— Трупа — довърши той. — От него ще получиш отговор на въпроса, как ще ви нападне той. Не искам да местите Пърси и Хейл, докато не разберем пред какво сме изправени.
Тя предаде на ченгето заръката на Райм.
— Добре. Ще го уредим. Тоест… Искате да кажете, че искате да докарат трупа тук?
— Да. И то веднага.
— Кажи им да ти го докарат, колкото може по-бързо, Сакс — обади се отново Райм. Въздъхна тежко. — Ох, това не е на добре. Хич не е на добре.
На Сакс също й мина през ума неприятната мисъл, че тревогата на Райм не се отнасяше само до онзи нещастник, който и да беше той, намерил смъртта си по толкова жесток начин, а и за тези, на които може би им предстоеше такава среща.
Хората смятат, че самата пушка е най-важното в един снайпер, но това не е вярно. Всичко е в телескопа.
— Как му викаме, Редник? Оптически мерник? Или просто оптиката?
— Сър, нито едно от двете. Викаме му телескоп. Този е „Редфийлд“ с параметри три по девет, с визьорен кръст и пълно оразмеряване. Няма по-добър от него, сър.
Телескопът, който Стивън закрепяше на любимия си модел 40, беше дълъг двадесет инча и три четвърти и тежеше малко над двадесет унции26. Беше произведен и старателно настроен специално за тази пушка, дори серийните номера отговаряха. Паралаксът27 също беше настроен от оптически инженер в завода производител, така че визьорният кръст, кацнал върху сърцето на човек, застанал на петстотин метра, да не се премести осезаемо, ако снайперистът реши да завърти глава, за да погледне с другото око. Гумената приставка за окото беше толкова точно изработена, че при отката цялото оптично устройство се мръдваше назад с не повече от милиметър, леко врязвайки се във веждата на Стивън, но без други странични отклонения.
Телескопът „Редфийлд“ беше лъскав и оксидиран. Стивън го съхраняваше увит в парче кадифе, поставен в стиропорна кутия в калъфа от „Фендер“-а.
Беше се прикрил във високата трева на около триста метра от сградата и хангара на Чартърни полети „Хъдсън“. Нагласи черната тръба на телескопа на отреденото й място, перпендикулярно на пушката (винаги, когато правеше това, се сещаше за разпятието на баща си), после завъртя тежкия мерник, който с леко щракване застана на бойна позиция.
После завъртя и крилчатите гайки.
— Редник, можеш ли да стреляш със снайпер?
— Сър, аз съм най-добрият, сър.
— Каква квалификация имаш?
— Сър, в отлична физическа форма съм, изключително взискателен съм, десничар, имам перфектно зрение 20/20, не пия, не пуша, не вземам никакви наркотици, мога да лежа неподвижен с часове и живея единствено, за да изпращам куршуми в задника на врага си.
Той се намести по-напред върху купа листа и трева.
„Тука може да има червеи“, мина му през ума. Но не се чувстваше дребен, поне за момента. Той имаше мисия, която бе напълно обсебила разума му.
Стивън прегърна оръжието си, при което го лъхна мириса на машинно масло, тъй като току-що беше дръпнал затвора, за да вкара патрон в цевта; последва го един друг мирис — на животинска мазнина от ремъка на пушката, толкова износен и омекнал с времето, че напомняше плат от ангорска вълна. Модел 40 беше 7,62-милиметрова пушка на въоръжение в НАТО, която тежеше точно три килограма и деветстотин и седем грама. Силата, необходима за натискане на спусъка, можеше да варира между килограм и половина и два и половина килограма, но Стивън я беше настроил на по-високата стойност, понеже имаше силни пръсти. По производствени данни далекобойността на оръжието беше до хиляда метра, макар той да беше
