— Може би. Никой не знае. Съжалявам, че пострада. Аз…
— И точно колко съжалявате?
— Амелия! — остро се намеси Райм.
— Не, просто искам да зная, колко съжалява. Дали е достатъчно да му даде от кръвта си, ако се наложи? Или да го разхожда в количката, ако осакатее? Или пък да прочете надгробното му слово, ако умре?
Райм викна:
— Сакс, престани! Тя не е виновна.
Сакс плесна с ръце и забарабани с изгризаните си нокти върху бедрата си.
— Така ли?
— Танцьорът просто успя да ни надхитри.
Сакс продължи да говори, като гледаше право в черните очи на Пърси.
— Джери беше сложен да те охранява и да ти сменя пеленките, когато се наложи. Когато ти се тикна пред куршумения дъжд, какво очакваше той да направи?
— Вижте, тогава не мислех, реагирах инстинктивно.
— Господи!
— Госпожо полицай — обади се Хейл, — може би вие сте свикнали да запазвате самообладание, когато стрелят по вас, но при нас не е така.
— И така да е. Тя защо не остана, където си беше. В сградата. Където й бях казала да стои.
Когато заговори, в гласа на Пърси се усети леко провлачване на думите.
— Видях, че самолетът ми е застрашен. Беше просто реакция. Не съм мислила. Това е все едно да ви ранят партньора, ако така можете да го разберете.
Хейл също я подкрепи:
— Така е — направи това, което всеки пилот би направил.
— Точно така — обади се Райм. — Това се опитвам да кажа и аз, Сакс. Това е почеркът на Танцьора.
Но Амелия Сакс не се канеше да се предаде така лесно.
— Първо на първо, по това време вие трябваше да бъдете в охранявания от правителството апартамент. Въобще не трябваше да идвате на летището.
— За това е виновен Джери — Райм започваше да се ядосва. — Нямал е право да се отклонява от маршрута.
Сакс погледна към Селито, който две години е бил партньор с Джери, но видя, че той не се канеше да го защити.
— Беше ми много приятно — сухо се обади Пърси и се обърна към вратата. — Аз обаче трябва да се върна на летището.
— Какво? — задъха се от ярост Сакс. — Ти да не си луда?
— Това е невъзможно — обади се Селито и се надигна от полусянката, където беше седнал.
— Достатъчно много работа имаше по подготовката на самолета за утрешния полет. Сега вече ще трябва да поправим и нанесените щети. И понеже, както изглежда всички механици в Уестчестър са проклети страхливци, ще се наложи аз сама да свърша тази работа.
— Мисис Клей — започна Селито, — това не е най-добрата идея. В охранявания апартамент ще бъдете в пълна безопасност, но ние не можем да ви гарантираме същото, ако се намирате на което и да е друго място. Ще останете там до понеделник, когато…
— Понеделник? — избухна тя. — Не! Вие нищо не разбирате. Утре вечер аз ще пилотирам този самолет — това е чартърния ми полет за щатската здравна организация.
— Не можете…
— Един въпрос, може ли? — обади се леденият глас на Амелия Сакс. — Бихте ли ми казала, кого точно ще пожелаете да убиете този път?
Пърси направи крачка напред. Беше доста ядосана.
— Проклети да сте, снощи загубих съпруга си и един от най-добрите си служители. Не се каня да загубя и Компанията си, ясно ли е? Не можете да ми кажете къде ще ходя и къде — не. Не и докато не ме арестувате.
— Идеално — каза Сакс и след секунда върху китките на Пърси защракаха зъбците на чифт белезници. — Арестувана сте.
— Сакс! — викна Райм, доста ядосан. — Какво правиш? Свали й белезниците! Веднага!
Тя завъртя лицето си към него и го сряза:
— Ти си цивилен. Не можеш да ми заповядваш нищо!
— Аз мога — каза Селито.
— Тц — цъкна невъзмутимо тя. — Аз извършвам ареста, господин инспектор. Вие не можете да ми попречите да си върша работата. Единствено областният прокурор може да реши дали тя не е необходима по разглежданото дело.
— Какви са тези глупости? — разярена викна и Пърси. Сега вече тя доста осезаемо провлачваше думите. — За какво ме арестувате? За това, че съм свидетел?
— Обвинението е безразсъдно излагане на опасност, а в случай, че Джери умре, убийство вследствие на престъпно нехайство. Или може би непредумишлено убийство.
Хейл събра малко кураж и заговори:
— Вижте. Не ми харесва начина, по който се държите и говорите с нея още от самото начало. Ако смятате да я арестувате, ще ви се наложи да арестувате и мен…
— Разбира се, никакви проблеми — отвърна Сакс и се обърна към Селито. — Лейтенант, трябват ми белезниците ви.
— Полицай, престанете вече с тези глупости! — изръмжа той.
— Сакс — викна Райм, — нямаме време за това! Танцьорът е отвън и в момента сигурно обмисля как да ни нападне отново.
— Дори да ме арестувате — каза Пърси, — след два часа ще съм навън.
— А след два часа и десет минути ще сте мъртва. Което би било лично ваша работа, ако…
— Полицай Сакс — намеси се Селито, — престанете! Отивате твърде далеч!
— … нямахте навика да мъкнете и други хора със себе си.
— Амелия! — студено се обади Райм.
Тя завъртя лице към него. Той винаги й викаше „Сакс“; сега беше използвал малкото й име, което й подейства като плесница.
Двете халки на белезниците върху кокалестите ръце на Пърси звъннаха. На прозореца ястребът размаха криле. Никой не каза дума.
Накрая, овладял се, и с глас, в който се усещаше разум и помирение, Райм каза:
— Моля те, свали й белезниците и ме оставете да поговоря с Пърси насаме.
Сакс се поколеба. Лицето й представляваше безизразна маска.
— Моля те, Амелия — повтори Райм, като се стараеше да бъде търпелив.
Тя безмълвно отключи белезниците.
Всички се изнизаха навън. Пърси разтри китките си, после извади шишенцето от джоба си и отпи една глътка.
— Би ли затворила вратата? — помоли той Сакс.
Тя само се обърна и му хвърли един поглед, след което продължи напред по коридора. Вместо нея Хейл затвори тежката дъбова врата.
Щом излезе в коридора, Селито отново се обади в болницата да попита за състоянието на Банкс. Още бил в хирургията, само това пожела да му каже сестрата на регистратурата.
Сакс прие новината с вяло кимване. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор на Райм. Мътната светлина осветяваше разранените й ръце и тя отново се загледа в тях. „Навици“, оправда се пред
