себе си тя. „Лоши навици… Защо не мога да престана?“
Инспекторът се приближи до нея и погледна нагоре към мрачното небе, което обещаваше не една и две пролетни бури.
— Колежке — започна той. като говореше меко и тихо, да не чуят другите. — Вярно че тя беше виновна за всичко, онази вътре оплеска цялата работа, съгласен съм. Но трябва да разберете — тя не е професионалистка. Нашата грешка е, че сме допуснали тя да се измъкне навън и всъщност Джери най-добре знае какво е станало. Колкото и да ме боли да си го призная, той е виновен за всичко това.
— Не — отвърна със стиснати зъби тя. — Вие не разбирате.
— Какво не разбирам?
Ще можеше ли да го каже? Думите трудно излизаха от устата й.
— Аз издъних работата. Не е виновен Джери. — Отметна глава към кабинета на Райм. — Нито пък Пърси. Аз съм виновна.
— Ти? Глупости, нали вие двамата с Райм разбрахте, че оня е близо до летището. Той е могъл да застреля всеки един от вас; ти нямаш нищо общо.
Тя клатеше глава.
— Аз видях… видях къде е Танцьора. И то преди това с Джери.
— И?
— Знаех точно къде се намира. Можех да се прицеля. Аз…
Ох, по дяволите! Това беше най-мъчното. — Какви ги говориш, колежке?
— Той пусна един куршум по мене… О, Боже. Отскочих. Проснах се на земята.
Пръстът й изчезна в косата и тя яростно зачеса скалпа си, докато не усети лепкава кръв. Стига! Мамка му!
— Е, и? — Селито нищо не беше разбрал. — Всички бяха залегнали, нали? Тоест, всеки би направил същото.
Тя гледаше през прозореца, а лицето й беше цялото червено от срам.
— След като той стреля и не улучи, аз имах почти три секунди на разположение — знаех, че стреля на единична. Можех да изпразня цял пълнител по него. Но предпочетох да захапя пръстта. После пък не ми стигна смелост да се надигна отново, понеже знаех, че вече е сменил пълнителя. Този път Селито каза с насмешка в гласа: — Какво? Каниш се тайно да се самобичуваш, защото не си се изправила без никакво прикритие, за да се превърнеш в идеалната мишена на снайпериста отсреща? Я стига, колежке… Освен това, я чакай малко, да не би да говориш за служебното си оръжие?
— Да, аз…
— Триста метра с Глок 9? На куково лято!
— Можеше и да не го уцеля, но поне и той нямаше да смее да си вдигне главата за известно време. Поне толкова дълго, че да няма време да простреля Джери. Мамка му! — Стисна здраво пръстите си и пак се загледа в нокътя на показалеца си. Той беше целият в кръв. Беше се поувлякла с чесането.
Яркият червен цвят и напомни за облака ситни капчици кръв, който се беше вдигнал около Джери Банкс и тя продължи да се чеше ожесточено.
— Колежке, ако бях на ваше място, не бих и помислил да се притеснявам.
Как можеше да му обясни? Това, което в момента я ядеше, беше много по-сложно и комплексно, отколкото можеше да предположи инспекторът. Райм беше най-добрият криминалист в Ню Йорк, може би в цялата страна. Сакс можеше да се сравнява с него, но все нещо не й достигаше. Но стрелбата — като бързото шофиране — беше една от нейните дарби. Тя можеше да бие по стрелба повечето свои колеги, мъже и жени, и с лявата, и с дясната ръка. Беше залагала десетцентови монети на петдесет метра и като се целеше в отблясъка на метала, беше превръщала огънатите монетки в подаръци за кръщелницата си и нейните приятелки. Тя можеше да спаси Джери. По дяволите, можеше дори да убие онова мръсно копеле!
Сакс беше ужасно ядосана на себе си; също и на Пърси, която я беше поставила в такава ситуация.
Райм също я беше ядосал.
Вратата рязко се отвори. Пърси хвърли един леден поглед към Сакс и кимна към Хейл да влезе. Той изчезна и след минута-две се появи и каза: — Той каза всички да влезете.
Сакс ги завари така: Пърси седеше до Райм в едно очукано и разнебитено кресло. Изведнъж я напуши смях -двамата толкова много приличаха на двойка съпрузи, женени отпреди новата ера.
— Стигнахме до компромис — обяви Райм. — Брит и Пърси ще отидат в охранявания апартамент, осигурен от Делрей. Оттам ще се обадят да възложат на някого работата по самолета. Независимо дали ще открием Танцьора или не, аз се съгласих да й позволя да си направи полета утре вечер.
— Ами ако аз я арестувам? — заяде се Сакс. — Ако я замъкна в затвора?
Тя мислеше, че Райм ще избухне, като чуе това — беше се подготвила за това, — но той каза:
— Мислих и за това, Сакс. Не мисля, че идеята ти е добра. Искам да кажа, че Пърси ще бъде постоянно изложена на опасност — помисли си — полицията, съда, затвора, транспорта напред-назад. Ще бъде добре дошло за Танцьора, ще има повече шансове да ги прати при дядо Боже.
Амелия Сакс се поколеба и накрая кимна, предаде се. Той беше прав: както обикновено. Прав или не, той си движеше нещата по свой собствен начин. Тя му беше помощничка, нищо повече. Работник. Нищо друго не ги свързваше.
Райм продължи:
— Ето какво съм намислил. Ще устроим капан. Трябва да ми помогнеш, Лон.
— Казвай.
— Пърси и Хейл отиват в апартамента. Но искам така да изглежда, сякаш те отиват някъде другаде. Това ще ни е най-големият коз. Всичко трябва да бъде твърде явно. Избирам си един от полицейските участъци и всички се преструваме, че те отиват там, в ареста, за по-сигурно. Ще излъчим едно-две съобщения до патрулите в целия град, че ще затваряме улицата пред този участък за движение, понеже ще местим всички заподозрени в затвора, тъй като нямаме място за тях. Ако имаме късмет, Танцьорът ще ни подслушва. Ако не, все някой от вестникарите ще ни засече и така и нашето момче ще чуе.
— Какво ще кажеш за Двадесети участък? — предложи Селито.
Двадесети участък, в Апър Уест Сайд беше само на няколко пресечки от къщата на Линкълн Райм. Той самият познаваше много от полицаите в него.
— Да, идеално.
В този момент, Сакс забеляза някаква несигурност в очите на Селито. Той се наведе напред към стола на Райм, по широкото му, дълбоко набраздено чело се стичаха струйки пот. Прошепна с глас, който само Райм и Сакс успяха да чуят:
— Сигурен ли си за това, Линкълн? Искам да кажа, добре ли си го обмислил?
Линкълн завъртя очи към Пърси. Двамата срещнаха погледите си. Сакс не знаеше какво означаваше това. Знаеше само, че не й харесваше.
— Да — отвърна Райм. — Сигурен съм. Макар че на Сакс съвсем не й прозвуча така.
Тринадесета глава
Час 6 от 45
— Доста следи, както виждам.
Райм кимна към донесените от Сакс найлонови торбички, след огледа й на летището.
Следите бяха най-любимите доказателства на Райм — онези дребни парченца и късчета, понякога съвсем микроскопични, оставени от престъпниците на местопрестъпленията или донесени там от самите тях, без дори да подозират. Точно следите никой, дори и сред най-умните престъпници, не се сещаше да променя или поставя, и точно от следите не успяваха да се отърват дори и най-усърдните от тях.
— Така, първата торбичка, Сакс? Откъде е тя?
Тя ядно запрелиства записките си.
„Какво я гризеше отвътре?“ — чудеше се Райм. Нещо не беше наред, беше му пределно ясно. Може би то имаше връзка с кавгата с Пърси Клей; може би ставаше дума за Джери Банкс. А може би не. От студения й поглед той съдеше, че не й се говори за това. Което бе добре дошло за него. Трябваше да хванат
