Тя отиде до бара и си наля чаша Макалан, после повдигна едната си вежда.
— Налей — каза той. — Действа ми като майчино мляко и вълшебния елексир на забравата.
Тя захвърли в единия ъгъл служебните си мокасини и задигна блузата си да огледа натъртеното.
— Е-ех — обади се Райм.
Подутината приличаше много на извивките на Мисури и имаше цвета на червено цвекло.
— Мразя бомби — каза тя. — Никога не съм била толкова близо до бомба. И все още ги мразя.
Сакс отвори портмонето си, порови и измъкна отвътре опаковка аспирин. Глътна три (трик, който хората с артрит бързо усвояват). Отиде до прозореца. На перваза бяха кацнали прелетните ястреби. Красиви птици. Не бяха много едри. Тридесет и пет до четиридесет сантиметра. Едва ли можеха да нахранят и куче. Но за птица… изглеждаха доста застрашително. Клюновете им приличаха много на ноктите на някой от ония изроди, дето ги показваха по филми като „Пришълецът“.
— Добре ли си, Сакс? Кажи ми истината.
— Да, нищо ми няма.
Тя се върна на стола си и сръбна малко от мътната течност.
— Искаш ли да останеш за през нощта?
Рядко, от време на време, тя прекарваше нощта тук. Понякога на дивана, понякога на леглото, до него. Може да беше заради постоянно движещия се въздух на „Клинитрон“-а, а може би заради простия факт, че се чувстваше по-спокойна, легнала до човешко същество — самата тя не можеше точно да каже — но със сигурност никъде другаде не беше спала по-сладко от тука. Не беше изпитвала удоволствието да легне до мъж, откакто се разделиха с последното си гадже — Ник. Като легнеха, тя и Райм си говореха. Тя му разказваше за автомобили и пистолети, за майка си и за нейната кръщелница. Описваше му целия живот на баща си и тъжната му, проточила се смърт. Нейните разкази засягаха много по-лични теми, отколкото неговите. Но всичко беше наред. Тя обичаше да го слуша как говори, независимо какво му беше дошло наум. Мозъкът му сякаш беше безкраен. Разказваше й за стария Ню Йорк, за това как мафията бе завладяла целия свят, неща, които тя никога не бе и предполагала; за местопрестъпления, които изглеждали безнадеждно чисти до момента, в който някой откриел прашинка, парченце нокът, микроскопична точица слюнка, косъм, нишка, които им показвали самоличността на престъпника и неговото местоживеене — е това поне Райм разбирал, за другите нищо не можел да каже. Не, неговият мозък сякаш никога не спираше да работи. Тя беше чувала, че преди фаталния инцидент той почти непрестанно обикалял улиците на Ню Йорк да събира образци от почвата, стъкла, растения или скали — всичко, което би могло да му бъде от полза при разгадаването на който и да е случай. Сякаш точно тази енергичност от вече безполезните му крака сега се беше прехвърлила в мозъка, който преброждаше отново и отново града — във въображението си, дори и посред нощ.
Тази вечер обаче всичко беше различно. Райм беше разсеян. Тя беше свикнала със свадливостта му — което съвсем не беше лошо, понеже той често се заяждаше с всички. Но съвсем не можеше да го възприеме отнесен нанякъде. Седна на ръба на леглото, до него.
Той заговори, разкривайки причината, поради която я беше извикал.
— Сакс… Лон ми каза. За това, дето се е случило на летището.
Тя вдигна рамене.
— Наистина не е имало какво да направиш, освен да си спечелиш куршум в челото. Постъпила си правилно, като си се прикрила. С първия изстрел той е прострелял снайпера си, а с втория вече смъртта ти е била неизбежна.
— Имах цели две-три секунди. Можех да го уцеля. Сигурна съм, че можех.
— Не бъди инат, Сакс. Тази бомба…
Свирепият поглед, който тя му хвърли, го накара да замълчи.
— Искам да го пипна този мръсник, каквото и да ми струва. Освен това имам чувството, че и ти изпитваш същото. Мисля, че ти на мое място също щеше да рискуваш. — После добави с тайнствен тон в гласа. — А може би дори в момента рискуваш?
Това предизвика доста по-бурна реакция от предвидената. Той премигна и отклони погледа си. Нищо не каза и пийна от скоча си.
Съвсем инстинктивно тя се обади:
— Може ли да те попитам нещо? Ако не искаш да ми отговориш, просто ми кажи да си затворя устата.
— Хайде сега, Сакс. Някога имали ли сме тайни един от друг? Аз мисля, че не.
Като гледаше пода тя каза:
— Спомням си, веднъж ти разказвах за Ник. За това, какво чувствам към него и така нататък. И колко трудно ми беше да преживея това, дето се случи помежду ни.
Той кимна.
— После те попитах дали и ти би чувствал същото към някой друг, да речем — жена ти. Ти каза, да, но не ставаше дума за Блейн. — Тя го погледна в очите.
Райм се овладя сравнително бързо, макар и не достатъчно. Сакс разбра, че беше жегнала жива рана.
— Да, спомням си — отвърна той.
— Коя беше тя? Виж, ако не ти се говори за това…
— А, няма нищо. Казваше се Клер. Клер Трилинг. Как ти се струва като фамилия?32
— Вероятно са я скъсали от бъзик в училище, аз преминах през същото. Викаха ми Амелия Секса, Амелия Сакс-а… Как се срещнахте?
— Ами… — Той се засмя на собствената си неохота да продължи. — В отдела.
— Била е ченге? — удиви се Сакс.
— Аха.
— Какво се случи?
— Това беше една много трудна… невъзможна връзка. — Райм печално поклати глава. — Аз бях женен, тя беше омъжена. Просто се бяхме разминали.
— Деца?
— Тя имаше една дъщеря.
— Значи, разделихте се?
— О, нищо нямаше да излезе от това, Сакс. Да не мислиш, че не бяхме пробвали вече? Наистина, Блейн и аз бяхме осъдени да се разведем — или да се убием един друг. Беше единствено въпрос на време. Но Клер… тя се тревожеше за дъщеря си — ако тя се разведеше, съдът щеше да присъди детето на мъжа й. Тя не го обичаше, но той беше добър човек. Много обичаше дъщеря си.
— Ти виждал ли си я?
— Кого, дъщеря й ли? Да.
— А скоро срещал ли си се с нея? Имам предвид Клер?
— Не. Тя остана в миналото. Пък и тя вече не е в полицията.
— След инцидента ли се раздели с нея?
— Не, преди него.
— Тя обаче знае, че си пострадал, нали?
— Не — отвърна той след като отново се поколеба за момент.
— Защо не си й казал?
Мълчание.
— Имах си причини… Странно, откъде пък ти дойде наум за нея? Не бях се сещал за нея от години.
Той се усмихна смутено и уж разсеяно. Сакс ясно усети как в тялото й се впи острието на болката — една съвсем реална болка, като натъртеното от бомбата. Защото това, което той казваше, беше лъжа. Райм мислеше за тази жена и още как! Сакс не вярваше в женската интуиция, но вярваше в интуицията на ченгето; твърде много беше преживяла, за да се хване на подобни измишльотини. Той мислеше за тази жена и то непрестанно, беше сигурна в това.
Разбира се, реши, че чувствата й са смешни. Та тя никога не е имала търпението да ревнува. Никога не беше ревнувала Ник от работата му — понякога му се налагаше да прекарва със седмици на улицата, нали
