беше ченге под прикритие. Не го беше ревнувала от проститутките, нито от русите мадами, които обикаляха баровете с него, когато това го изискваше работата му.
И въпреки това, като оставим настрани ревността, на какво можеше тя да се надява в отношенията си с Райм. Много пъти беше разказвала на майка си за него. Предпазливата старица обаче обикновено смотолевяше нещо като „Ами да, хубаво е, че си мила с инвалид като него“.
Което всъщност удряше чертата, докъде точно според нея трябваше да се простира тяхното приятелство. Докъде всъщност можеше да се простира.
Наистина беше повече от смешно.
И въпреки всичко, тя ревнуваше. Но не от Клер.
А от Пърси Клей.
Не можеше да забрави как двамата се гледаха, седнали един срещу друг, както Сакс ги беше заварила днес следобед.
Наля си още скоч. Спомни си нощите, които тя и Райм бяха прекарали тука, обсъждайки различни случаи и наливайки се с това превъзходно питие.
„Страхотно! Започвам да ставам и сълзлива. А това вече е истинско чувство. Ще се наложи с един замах да убия всички подобни сълзливости.“
Вместо това обаче тя предложи още алкохол на терзанията си.
Пърси не беше привлекателна жена, но това нищо не означаваше; беше й отнело около седмица при Шантал, модната агенция на Медисън Авеню, където беше работила няколко години, за да разбере заблудата на красивите жени. Мъжете обичаха да гледат прекрасни жени, но това беше и тяхната Ахилесова пета.
— Да ти налея ли още едно? — попита тя.
— Не.
Без много да му мисли, тя се наклони и положи главата си на възглавницата му. „Интересно, как само се нагаждаме към нещата в живота“, помисли си тя. Райм не можеше, разбира се, да я придърпа върху гърдите си или да я обгърне с ръка. Но вместо това можеше да килне главата си към нея, което означаваше същото. Колко пъти беше заспивал, обърнат така, към нея.
Тази нощ обаче у него имаше някаква скованост, някаква предпазливост.
Тя усещаше, че го губи. Всичко, което й дойде наум да направи, беше да опита да го приближи до себе си. Колкото е възможно по-плътно.
Сакс веднъж се беше доверила на Ейми, майката на кръщелницата си. Беше й разказала за Райм и за чувствата си към него. Жената тогава се беше зачудила какво е това привличане и беше изказала мислите си на глас:
— Може би защото ти знаеш, че той не може да се движи. Мъж е, но не може да те контролира. Не зная, може наистина да е възбуждащо, не ми се е случвало.
Сакс обаче знаеше, че е точно обратното. Възбудата й идваше от това, че той беше мъж, който можеше да прави каквото си иска с нея, въпреки факта, че не може да се движи.
Покрай ушите й преминаха откъслечни думи, докато той й обясняваше нещо за Клер, после за Танцьора. Тя отметна назад глава и впери очи в тънките му устни.
Ръцете й започнаха да бродят из тялото му.
Той, разбира се, не можеше да почувства нищо, но пък виждаше как съвършените й пръсти с изгризаните нокти се плъзгаха нежно по гърдите му, надолу по гладкото му тяло. Том ежедневно му правеше нужните физически упражнения и, макар да не беше мускулесто, тялото му беше съвсем младежко. Сякаш за него процесът на стареене беше спрял в деня на нещастието.
— Сакс?
Ръката й продължи надолу.
Дишането й взе да се учестява. Тя отметна одеалото. Том го беше облякъл в тениска. Вдигна я нагоре и започна да го гали. После съблече своята блузка, разкопча сутиена си и притисна зачервената си от възбудата плът към бледата му кожа. Беше се настроила той да бъде студен, но съвсем не беше така. Плътта му беше дори по-гореща от нейната. Притисна се към него и се задвижи. Целуна го веднъж по бузата, после в ъгълчето на устата и накрая захапа долната му устна.
— Сакс, не… Чуй ме. Не. Но тя не чуваше.
Никога не му каза, но преди няколко месеца си беше купила книгата „Любовникът инвалид“. Беше направо шашната да научи, че дори хора с напълно парализирани крайници могат да правят любов и да стават бащи. Оказа се, че половият орган на мъжете инвалиди притежава нещо като свой собствен „разум“ и прекъсването на инервацията откъм гръбначния стълб премахва само една част от стимула. Ето как всички мъже с подобни недъзи били способни на напълно нормална ерекция. Вярно, че той нищо не чувстваше, но — от нейна страна — физическото удоволствие беше само част от преживяното, и то твърде често по- незначителната част. Тя винаги залагаше най-много на близостта; това беше висота, до която не биха се доближили и пет милиона фалшиви оргазъма от филмите. Дори подозираше, че Райм го усеща по същия начин.
Отново го целуна. Този път по-страстно.
Той се поколеба за миг и й отвърна. Тя не се изненада, че го правеше толкова добре. След красивите му тъмни очи прекрасните му устни бяха второто нещо, което й направи впечатление, когато го видя за първи път.
Веднага след това той отвърна лицето си от нея.
— Не, Сакс, недей…
— Ш-ш-ш, не говори… — Тя пусна ръката си да действа под одеалото, да гали, да докосва.
— Ами то просто е…
„Какво?“, зачуди се тя. „Че може нищо да не стане?“
Но ето, всичко ставаше, и още как! В ръката си тя усещаше как той се втвърдява, и то много по-бързо от някои от най-расовите мъже, които беше имала.
Тя леко се намести върху него, изрита надолу чаршафите и одеалото, наведе се и го целуна. О, колко пъти беше мечтала да бъде там, където беше сега — лице в лице с него, слети в едно цяло. Да го накара да разбере, че той е нейният идеал за мъж. Че е цял, истински и пълноценен, за какъвто тя го смяташе в момента.
Разпусна косата си и тя се стече от двете страни на лицето й, покри раменете и половината гръб, стигна до втвърдените връхчета на гърдите й. Отново се наведе и го целуна.
Райм също я целуна. Останаха така, притиснали устни и дишащи тежко почти цяла минута, макар да им се бе сторило, че мина цял час. После изведнъж той разтърси глава, толкова енергично, че тя помисли, че е получил сърдечен пристъп.
— Не! — прошепна той.
Беше очаквала игривост, страст, в най-лошия случай флиртаджийското „Ох, ох, това май не е най- добрата идея…“ Но гласът му беше слаб. В него тя усети празнота, която прониза като с нож сърцето й. Изхлузи се съкрушена и притисна възглавницата към гърдите си.
— Не, Амелия. Съжалявам. Не мога.
Лицето й цялото гореше от срам. От главата й не излизаха случаите, когато беше излизала с приятел или случаен познат и внезапно оня започваше да я опипва като тийнейджър. Тогава в гласа й се чуваха същите нотки, които сега беше усетила в неговия.
Значи, ето какво е била тя за него, даде си сметка накрая тя.
Партньор. Колега. Приятел с голямо „П“.
— Съжалявам Сакс… Не мога. Не е толкова просто. „Не е толкова просто ли? А кое му е сложното? Освен, разбира се, това, че той не я обичаше.“
— Не, аз съжалявам — избъбра тя. — Беше глупаво от моя страна. Май много ми дойде уискито. Никога не съм носила на пиене. И ти го знаеш.
— Сакс.
Докато се обличаше, на лицето й беше застинала безизразна усмивка.
— Сакс, нека ти кажа нещо.
— Не — Тя не искаше да чува и дума повече от него.
