— Десет-тринадесет, пратете подкрепление, федерални протекции, място шест.
Охраняваната къща. Гласът беше на Роланд Бел.
— Две долу и… о, Господи, той е тука. Пипна ни, удари ни, мръсникът! Трябва ни…
Последваха два изстрела. После още един. Дузина. Здрава престрелка се водеше там. Приличаше на фойерверките на Четвърти юли.
— Трябва ни… Връзката се прекъсна.
— Пърси! — извика Райм. — Пърси…
На екрана се изписа познатото съобщение:
„Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“
Кошмар.
Стивън Кол, със скиорска маска на главата си, облечен в дебелото пожарникарско яке, се беше проснал в коридора на охраняваната къща, зад тялото на един от двамата маршали46, които току-що беше убил.
Следващият изстрел, този път по-близо до него, откърти част от пода, недалеч от главата му. Противникът му беше един олисяващ инспектор — същият, когото беше видял да наднича през прозореца сутринта. Беше приклекнал до една от вратите и беше прекрасна мишена, но Стивън просто не можеше да се надигне и да го вземе на мушка. Инспекторът разполагаше с два автоматични пистолета, по един във всяка ръка, а на всичкото отгоре беше и добър стрелец.
Стивън припълзя още един ярд напред към една от отворените врати.
Беше обзет от паника, чувстваше се дребен и целият покрит с червеи…
Стреля и инспекторът с кафявата коса се мушна в стаята. Заговори нещо припряно в радиостанцията си, после се появи отново и продължи невъзмутимо да обстрелва Стивън.
След като беше облякъл черното пожарникарско яке, което макар да му беше дълго, беше същото като на тридесет или четиридесет други мъже и жени, които обаче стояха пред къщата — Стивън се беше насочил право към вратата откъм алеята, беше поставил слаб заряд на бравата, колкото да взриви ключалката, и така беше проникнал в къщата. Очакваше да завари обгорели, залитащи хора, разкъсани и тежко ранени от бомбата, между тях Съпругата и Приятеля. Вместо това откри, че Линкълн Червея отново го беше надхитрил. Беше разбрал по някакъв начин, че в телефона има бомба-сюрприз. Единственото нещо обаче, което не беше предвидил, беше, че той отново ще нападне къщата; беше ги видял как се подготвят да му устроят капан с местенето на свидетелите. И въпреки, че не го очакваха, когато влезе, беше посрещнат от пистолетни изстрели. Това бяха двамата маршали, но те бяха твърде зашеметени от взрива и той беше успял да ги премахне от пътя си.
После този кестеняв инспектор му се беше изпречил иззад един ъгъл. Стреляше и с двата пистолета в ръцете си. Два пъти го беше улучил, но куршумите бяха попаднали в бронежилетката му. Стивън, от своя страна, само веднъж го беше накарал да изтръпне и това беше докато падаше назад. Забеляза, че колкото повече стреляше онзи, толкова по-близо до Стивън попадаха куршумите му. Това ченге беше почти толкова добър стрелец, колкото него.
Оставаше му най-много една минута. Повече в никакъв случай. Не можеше да си го позволи.
Изведнъж червеите толкова много го покриха, че му се прииска да закрещи… Обмисли плана си, доколкото можа. Не можеше да изпревари с много Линкълн Червея, но въпреки това вече го беше надхитрил. Дали това не беше той? Този оплешивяващ инспектор с двата пистолета?
От револвера му излезе нов залп. И… проклятие… кестенявото ченге излезе точно след това, куршумът не го улучи и той се приближи с още няколко крачки до Стивън. Всяко друго ченге би се метнало зад някое прикритие. Но не и този. Той измина още няколко крачки напред. Стивън презареди, стреля отново и запълзя към вратата, която си беше определил за прикритие.
— Изчезваш в земята, момче. Можеш да станеш невидим, стига да искаш.
— Искам, сър. Искам да стана невидим…
Измина още метър, почти стигна вратата.
— Пак съм аз, Роланд Бел! — кресна ченгето в микрофона си. — Изпратете незабавно подкрепление!
Бел. Стивън мислено си отбеляза името. Значи това не е Линкълн Червея.
Оня смени пълнителя и продължи да стреля. Една дузина, две… Стивън можеше само да се възхищава на техниката му. Този Бел явно си водеше точен отчет на изстрелите и винаги успяваше да смени навреме пълнителя си, така че никога не оставаше без зареден пистолет.
Един куршум се заби в стената, точно на около инч от лицето на Стивън. Той си го върна, като не успя да уцели също с толкова малко.
Припълзя напред още половин метър.
Бел вдигна поглед и видя как Стивън се хвърли към заветната врата на затъмнената спалня. Очите им се срещнаха и макар че никога не беше ходил войник, Стивън Кол беше видял твърде много битки, за да не забележи как нишката на разумността у това ченге изведнъж се скъса и той се превърна в най-опасното възможно нещо — трениран и способен боец, който не дава пет пари за собствената си безопасност. Бел се изправи и тръгна напред, като стреляше с двата пистолета едновременно.
Сега видя ли защо използваха 45-ти калибър в Пасифик театър? Тежките куршуми спираха онези побеснели малки японци. Когато тръгнаха към теб, не ги беше грижа, че може да ги улучат; те просто искаха да знаят, че не могат да бъдат спрени.
Стивън сведе глава, метна една ослепителна граната със закъснител една секунда и затвори очи. Взривът беше учудващо силен. Чу как ченгето изкрещя, олюля се, падна на колене и скри в ръце лицето си.
Заради охраната и заради яростните опити на Бел да го спре Стивън беше решил, че или Съпругата, или Приятеля се криеха в тази стая. Който и от тях да беше, сигурно се беше наврял под леглото или в някой от шкафовете.
Грешеше.
Щом надникна в тъмната стая, видя как една фигура се втурна срещу него, грабнала в едната си ръка висока нощна лампа за оръжие. От устата й се разнасяше пронизителен вой, изпълнен със страх и ярост.
Последваха пет бързи изстрела от пистолета на Стивън. Куршумите попаднаха в главата и гърдите, добре групирани. Тялото се завъртя около оста си и се просна по гръб на пода.
— Добра работа, Редник.
Откъм стълбите се чуха стъпки на слизащи хора. Женски глас. Други гласове. Нямаше време да довърши Бел, нито да търси друга жертва.
— Изнасяй се…
