Представи си го. С широко отворени очи, устата му зейнала в безмълвен крясък на ярост, хвърлил се върху ужасния нападател. Искаше да го спре, сякаш оня наистина искаше да го убие и да убие Пърси. В него напираше повече обида и ярост, отколкото страх. „Животът ти беше толкова подреден“, спомни си тя. „Дори рисковете ти бяха преценени до най-малката подробност. Дори когато летеше на тридесет метра надолу с главата. Същото важеше и за винтовете и скоковете с парашут. За всички наблюдаващи това изглеждаше невъзможно. Но ти винаги знаеше какво правиш и, ако някога си мислил, че ще умреш, това би станало или от повреда в предавките, или от запушен горивопровод, или пък, ако някой безотговорен новак се е натресъл в траекторията на полета ти.“
Великият писател за авиацията Ърнест К. Ган беше писал, че съдбата е трапер. Пърси винаги беше смятала, че е имал предвид природата или обстоятелствата — капризен уред или повреден механизъм, които се съюзяват, в резултат на което самолетите се разбиват с трясък в земята. Съдбата обаче се беше оказала доста по-заплетена. Заплетена като човешкия разум. Като злото.
„Трагедиите идват по три… Каква ли ще бъде последната? Нейната смърт? На Компанията й? Или на някой друг?“
Докато се притискаше в Роланд Бел, цялото й тяло потръпна от обзелата я ярост за глупавото стечение на обстоятелствата. Върна се назад няколко седмици: тя, Ед и Брит Хейл, и тримата умрели за сън, стояха в хангара под неоновата светлина покрай Лирджета „Чарли Жулиет“, като се надяваха отчаяно да спечелят договора с щатската здравна организация. Потръпваха в студената и влажна нощ и се опитваха да си представят как най-добре да подготвят реактивния самолет за евентуалната работа.
По-късно падна мъгла. Летището беше пусто и тъмно. Като финалната сцена в Казабланка.
Отнякъде долетя стържещият звук на спирачки, тя беше погледнала навън.
Мъжът мъкнеше огромни брезентови чували, които стоварваше от колата си и тътреше по пистата. После запали Бийчкрафт-а. Всички чуха характерното виене на буталния двигател.
Спомни си, че тогава Ед беше казал:
— Какво прави тоя? Летището е затворено.
Съдба.
Това, дето се бяха улучили да бъдат там онази нощ.
Това, дето Филип Хансен беше избрал точно този момент да се отърве от компроматите си.
Това, дето Хансен се оказа човек, готов да убие всеки, само и само да запази тайната на своя полет.
Съдба…
Тогава тя скочи — на вратата на охраняваната къща се беше почукало.
Отвън стояха двама. Бел ги позна. Те бяха от нюйоркската полиция, отдел Защита на свидетели.
— Мисис Клей, трябва да ви транспортираме до друга наша къща, в Шорхам, Лонг Айлънд.
— Не, не — каза тя. — Има някаква грешка. Аз трябва да отида до Мамаронек. До летището.
— Пърси — обади се Роланд Бел.
— Трябва.
— Не зная нищо за това, госпожо — каза един от полицаите. — Получихме заповед да ви откараме до Шорхам и да ви предоставим едно от нашите охранявани жилища, както и да не ви пускаме оттам до понеделник, докато не се събере Голямото жури.
— Не, не, не. Обадете се на Линкълн Райм. Той ще ви обясни.
— Ами… — Единият от тях погледна към колегата си.
— Моля ви — каза тя, — обадете му се. Той всичко ще ви обясни.
— Всъщност, мисис Клей, точно Линкълн Райм ни праща, за да ви преместим. Бихме искали да дойдете с нас, моля. Не се тревожете. Наистина ще се погрижим добре за вас, мадам.
Двадесет и седма глава
Час 28 от 45
— Гледката не е от най-приятните — обърна се Том към Амелия Сакс.
Иззад вратата се чу: . — Искам да ми дадете тази бутилка, и то веднага!
— Какво става?
Симпатичният млад мъж премигна и сбърчи лице в Отвращение.
— О, такъв досадник може да бъде понякога, че няма равен на себе си. Накарал един от онези, патрулните ченгета да му налее малко скоч. Заради болката, му казал. На всичкото отгоре го налъгал, че имал лекарско предписание да пие по едно питие на ден. Голям хитряга, а? Направо не мога да го понасям, когато е напит.
Откъм стаята му се разнесе нов яростен рев.
Мина й през ума, че единствената причина, поради която отвътре не се чува шум от счупено, беше, че той просто не можеше да се движи. Иначе досега да беше потрошил всичко.
Тя посегна към топката на вратата.
— Може би искате да изчакате малко — предупреди я отново Том.
— Не можем да чакаме.
— Триста дявола! — ръмжеше Райм. — Дайте ми шибаната бутилка, мамка ви!
Тя отвори вратата. Том прошепна:
— Да не кажете, че не съм ви предупредил.
Щом влезе вътре, тя се спря на мястото си. Райм представляваше неприятна гледка. Косата му стърчеше на всички страни, по брадичката му се стичаше слюнка, очите му бяха кръвясали.
Бутилката Макалан беше на пода. Сигурно се беше опитвал да я отвори със зъби и я беше изтървал.
Видя Сакс, но вместо поздрав изстреля:
— Вдигни я!
— Имаме доста работа да вършим, Райм.
— Вдигни я! Вдигни! Бутилката!
Тя го направи. И я постави върху лавицата. Той пак се разбесня:
— Знаеш какво искам да кажа. Искам да ми сипеш питие.
— От това, което чувам, мисля, че си пил повече от достатъчно.
— Налей малко уиски в проклетата ми чаша. Том! Влизай веднага тук… Пъзльо!
— Райм — сряза го тя, — имаме доста доказателства за обработване.
— Майната им на твоите доказателства!
— Колко изпи?
— Танцьорът влезе вътре, нали? Вкарахме лисицата в кокошкарника. Лисицата в кокошкарника.
— Нося цяла торбичка от прахосмукачката, пълна с доказателства. Има и куршум, има и проба от кръвта му…
— Кръвта му, а? Е, все пак честно е. Той източи доста от нашата.
Тя отново го скастри:
— Виж какво, би трябвало да се чувстваш като дете на рождения си ден с това, което ти нося, ясно ли ти е? Веднага престани да се самосъжаляваш, за да можем да се захващаме за работа.
Той не отговори. Тя го погледна и проследи погледа на мътните му очи. Гледаше право към вратата зад нея. Обърна се. Там беше Пърси Клей.
Райм моментално сведе очи към пода. Не отрони дума.
„Естествено“, помисли си Сакс. Не иска да се държи неприлично пред новата си любов.
Тя влезе в стаята и внимателно огледа как се беше подредил Линкълн Райм.
— Линкълн, какво става? — Селито беше дошъл с Пърси за охрана. И той пристъпи в стаята.
— Трима мъртви, Лон. Той утрепа още трима. Лисица в кокошкарник.
— Линкълн — викна Сакс. — Стига! Не се самообвинявай! Объркан си.
Голяма грешка. Райм залепи яден поглед върху лицето й. Ако можеше, това щеше да бъде плесница.
— Аз не съм объркан. Приличам ли ти на объркан? Другите какво ще кажат? Объркан ли съм? Кажете бе,
