нещо със сигурност за толкова малък отпечатък.
— Господи — издърдори Райм. Всичкият този труд… отиде по дяволите.
Изведнъж някой се изсмя.
Амелия Сакс. Зяпаше стената, тоест таблото с надписите по него. МП-1, МП-2…
— Дай да ги съединим — каза тя.
— Какво?
— Ами имаме три части — обясни тя. — Вероятно са от показалеца му. Защо да не можем да ги съединим?
Куупър погледна към Райм.
— Никога не съм чувал подобно нещо.
Нито пък Райм беше. Работата им се състоеше в анализ на доказателства, които да минат на процеса. Това трябваше да се върши със законни средства. Ако адвокатът на ответната страна ги видеше как събират части от отпечатъци, направо би се побъркал. Но в техния случай важното беше да хванат Танцьора, а не да съставят обвинение срещу него.
— Добре — каза Райм. — Давайте!
Куупър смъкна другите две копия от дъската и ги сложи на масата пред тях.
Двамата със Сакс се захванаха за работа. Куупър разпечатваше наново отпечатъците, като ги намали два пъти, така че всичките да бъдат еднакъв размер. После започнаха да ги нареждат като домино. Бяха съвсем като деца, опитваха така или иначе, пренареждаха ги и се караха и блъскаха, когато някой не отстъпваше. Сакс стигна дори дотам, че взе един химикал и донади няколко линии, там където имаше празнина, липсваше фрагмент за да се завърши отпечатъка.
— Ти не играеш честно — шегуваше се Куупър.
— Да де, ама става — отвръщаше триумфиращо тя. Накрая изрязаха ненужното и залепиха парчетата. Копираха го и пред тях стоеше три четвърти идеален релефен отпечатък, най-вероятно от десния показалец. Куупър го вдигна пред очите си.
— Имам известни резерви по отношение на това, Линкълн.
Но Райм отвърна:
— Това е изкуство, Мел. Красиво е.
— Ако разберат от Асоциацията по идентификация, ще ни бият шута.
— Пусни го през АСИО50. Изискай търсене с първостепенна важност. Във всички щати.
— О-хо-о-о — възкликна Куупър. — Това ще ми струва целогодишната заплата.
После сканира отпечатъка на скенера и така го получи като файл, който въведе в АСИО.
— Ще ни отнеме поне половин час — каза Куупър. Твърдението му беше по-скоро реалистично, отколкото песимистично.
Но не мина толкова време. След най-много пет минути — точно времето, което Райм употреби за да измисли кого да накара да му налее едно, Сакс или Куупър — екранът премигна един-два пъти и на него изскочи съобщение.
В отговор на вашето запитване се откри… едно съответствие. Сравнено беше по 14 различни признака. Статистическа вероятност за автентичност на идентификацията: 97 %.
— О, Господи — измърмори Сакс. — Пипнахме го.
— Кой е той, Мел — попита Райм. Гласът му беше толкова тих, сякаш се страхуваше да не би думите му да разпръснат крехките електрони от монитора на компютъра му.
— Той вече не е Танцьора — отвърна му Куупър. — Казва се Стивън Робърт Кол. Тридесет и шест годишен. Настоящо местопребиваване — неизвестно. Задържан за престъпление преди петнадесет години. Номер на досието от Къмбърленд, Вирджиния.
Какво обикновено име. Райм се хвана, че беше леко разочарован. Кол.
— За какво му е досието?
Куупър зачете:
— За това, дето го е казал на Джоуди… Дали са му двадесет месеца, когато бил на петнадесет. — Той се усмихна. — Но както се вижда, Танцьорът не си е направил труда да му каже, че жертвата е била вторият му баща.
— Втори баща, а?
— Кофти работа — каза Куупър, като продължаваше да чете по екрана. — Леле.
— Какво? — този път беше Сакс.
— Извадки от полицейските рапорти. Ето какво е станало. Изглежда тяхното семейство не е било от най-щастливите. Майката на момчето е умирала от рак и съпругът й — вторият баща на Кол — я цапнал, задето направила или не направила нещо си. Тя паднала и си счупила ръката. Няколко месеца по-късно тя починала, а Кол си набил в главата, че за смъртта й е виновен Лу.
Куупър продължи с четивото, като на моменти откровено си потреперваше.
— Искате ли да чуете какво се е случило?
— Давай смело.
— Няколко месеца след смъртта й Стивън и баща му излезли на лов. Малкият го повалил на земята, съблякъл го гол и го завързал за едно дърво в гората. Оставил го там няколко дена. Искал да го изплаши, както обяснил адвокатът му. Но когато пристигнала полицията, заварила обезобразено тяло. Раните били пълни с личинки и червеи на мухи и други насекоми. Живял още два дена. Не бил на себе си, бълнувал.
— Господи — прошепна Сакс.
— Когато го намерили, момчето било там, просто си седяло до него и гледало. — Куупър зачете: — Заподозреният се предаде, без да окаже съпротива. Държеше се твърде неадекватно. Не спираше да повтаря „Всяко нещо може да те убие, всяко нещо може да те убие…“ Откаран е в местния център за лекуване на душевно болни.
Райм не се интересуваше твърде от психологическото заключение. Много повече разчиташе на собствените си умения да преценява хората, отколкото да си блъска главата с надутите фрази на съдебните психолози. Той знаеше, че Танцьорът е психопат — всички професионални убийци бяха — и терзанията, и травмите, които го бяха направили такъв, какъвто е, едва ли биха му помогнали с нещо. Той попита:
— Снимка има ли?
— В досиетата на малолетните няма снимки.
— Да бе, вярно. По дяволите. Ами от военните няма ли?
— Тц. Но има друго провинение. Опитал се да се запише в морския флот, но психологическата му характеристика го провалила. Вървял неуморно няколко месеца по петите на служителите от военната комисия в окръг Вашингтон, накрая набил един от сержантите. Отървал се с условна присъда.
Селито каза:
— Ще пуснем името през ФБР, полицията, списъка на псевдонимите и Националния информационен център по престъпленията.
— Кажи на Делрей да прати хора в Къмбърленд и започнете да го издирвате — разпореди се Райм.
— Ще се постараем. Стивън Кол…
След всичките тези години. Беше като да влезеш в гробница, за която много си чел, но никога не си я виждал.
На вратата рязко се почука. Ръцете на Сакс и Селито инстинктивно посегнаха към оръжията.
Но посетителят беше едно ченге от долния етаж. Носеше огромен пакет.
— Доставка по домовете.
— Какво е това?
— Донесе го един колега от Илинойс. Каза, че било от пожарните на окръг Дю Пейдж.
— Е, какво е? Ченгето вдигна рамене.
— Оня каза, че било кал от гумите на камионите. Ама това са глупости. Сигурно се е помайтапил.
— Не — отговори му Райм. — Това е точно това, което ти е казал. — Той погледна към Куупър. — Остъргали ли са гумите от мястото на взрива?
Ченгето премигна.
— И вие сте поръчали това. Със самолет от Чикаго?
