В ръцете си те държаха истинска загадка.
Куупър и Сакс се бяха заели да изследват всички вещества, полепнали по гумите на пожарните и полицейските автомобили в Чикаго, които бяха обработили мястото, където самолетът на Ед Карни се беше взривил. Разбира се, това бяха основно кал, кучешки лайна, трева, масло и всякакъв боклук, напълно безполезни, но и абсолютно неизбежни. Имаше обаче и още нещо, което заинтересува Райм.
Той просто нямаше никаква идея какво може да означава то.
Единствената проба, в която бяха открили някакви следи от бомбата, съдържаше тънички лентички пластична материя с бежов цвят. Според газ-анализатора това беше C5H8.
— Изопрен — мислеше на глас Куупър.
— Това пък какво е? — попита Сакс.
— Гума — отговори й Райм. Куупър продължи:
— Освен това има и мастни киселини. Пигменти, талк.
— А втвърдители? — обади се Райм. — Глина? Магнезиев карбонат? Цинков окис?
— Няма.
— Това е мека гума. Като латекса.
— Има и следи от лепило на тази основа — прибави Куупър и продължи да се взира в окулярите на комбинирания микроскоп. — Бинго — викна изведнъж той.
— Не ни дразни, Мел — изръмжа Райм.
— Частици от спойка и минимални количества пластмаса, вградени в гумата. Електрическа платка.
— Таймера ли? — зачуди се на глас Сакс.
. — Не, той беше непокътнат — напомни й Райм.
Усещаше, че наистина бяха попаднали на нещо. Ако това беше друга част от бомбата, по нея можеха да проследят експлозива или пък някой друг компонент.
— Трябва да сме сигурни, че това е от бомбата, а не от самия самолет. Сакс, ще се наложи да отидеш до летището.
— Кое лети…
— В Мамаронек. Намери Пърси и я накарай да ти даде образци от всичко направено от гума, латекс или от платките, които са били в самолета. А ти, Мел, изпрати тази информация в отдела по експлозиви и провери във военното следствие — може би военните използват някакъв вид непромокаем латекс за опаковане на даден вид експлозиви. Да се надяваме, че този път ще успеем да го проследим.
И така, Куупър се зае да въвежда информацията за запитването в компютъра, а Райм забеляза, че Сакс нещо беше недоволна от задачата си.
— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да говоря с нея? — попита тя. — С Пърси?
— Ами да, точно това искам да кажа.
— Добре — въздъхна тя. — Супер.
— И престани да се заяждаш с нея. Наистина се нуждаем от нейното съдействие.
Райм още се чудеше защо ли тя така ядно беше навлякла бронежилетката си и беше излязла без дори да каже едно „Чао“.
Двадесет и девета глава
Час 31 от 45
Щом пристигна на летище Мамаронек, Амелия Сакс видя Роланд Бел да дебне зад ъгъла на хангара. Около огромната постройка стояха още шест други агента. Сигурно някъде наоколо имаше и снайперисти.
Тя мярна дори бабуната, зад която беше залегнала, за да се прикрие от смъртоносния огън на Танцьора. Спомни си, макар при спомена да й се повдигна, противния мирис на кал, примесен с този на бездимен барут от безполезните й пистолетни изстрели.
Обърна се към Бел:
— Инспекторе.
Очите му за момент се спряха на нея.
— Здравейте.
После той се обърна и продължи да оглежда територията на летището. Веселият му южняшки нрав беше изчезнал. Той се беше променил. Сега те двамата имаха нещо общо, което всички знаеха. И двамата бяха стреляли по Танцьора, и двамата не бяха улучили.
И двамата бяха попадали в неговата зона на поражение и се бяха измъкнали живи. По бронежилетката му имаше две петна: две ивици раздран плат, там където се бяха плъзнали куршумите на убиеца по време на нападението му в охраняваната къща.
— Къде е Пърси? — попита го Сакс.
— Вътре. Довършва поправката на самолета.
— Сама ли?
— Така мисля. Бива си я, наистина мъжко момиче е. Човек направо да не очаква, такава, е, не особено привлекателна жена, да разбира от толкова много неща. Страшна майка, а?
„Я да млъкваш, че ако си отворя аз устата…“
— Някой друг има ли? От Компанията? — И тя кимна към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Вътре светеше лампа.
— Мисля, че Пърси изпрати всички вкъщи да си почиват. Чакаме един да пристигне всеки момент, този дето ще й бъде втори пилот. Един от техниците им е вътре, сигурно трябва да присъства преди всеки полет. Проверих го. Няма проблеми.
— Значи тя наистина смята да лети?
— Ами така изглежда.
— Самолетът се охранява непрекъснато, нали?
— Точно така. Още от вчера. А вие защо сте тук?
— Трябват ми някои образци за анализ.
— Ама този Райм, и него си го бива, голям мозък е, а?
— А-ха.
— Двамата сте голяма комбина.
— Е, изкарахме заедно няколко случая — безразлично отвърна тя. — Той ми спаси задника от отдел Обществени връзки.
— Добре е направил. Ами, я кажи, чувам, че си можела да забиеш гвоздей.
— Какво да правя…?
— Че добре стреляш. С револвер. Била си в отбора, а? „Да, и ето тук беше мястото на последното ми състезание“, помисли си тя с горчивина.
— Ами, намирам си работа за събота и неделя — измърмори тя.
— То и аз стрелям от време на време, ама, честна дума, дори в най-добрите ми дни, когато съм с хубав пистолет, с дълга цев, на единична, на повече от петдесет-шестдесет метра съм гола вода.
Тя оцени думите му, но знаеше също така, че те имаха за цел да я оправдаят за вчерашното й фиаско; ето защо тя не им обърна никакво внимание.
— Ще отида да поговоря с Пърси.
— Точно срещу вратата е, колежке.
Сакс се мушна в огромния хангар. Вървеше бавно и оглеждаше всички места, където би се скрил Танцьорът. Спря се пред огромна купчина кашони; Пърси още не я беше видяла.
Беше стъпила на едно неголямо скеле с ръце на кръста и гледаше сложната плетеница тръби, жици и проводи, които излизаха и влизаха в самолетния двигател. Ръкавите й бяха навити, ръцете й — целите в смазка. Кимна на себе си, сякаш току-що беше взела някакво решение и се протегна към двигателя.
Сакс беше направо очарована, докато наблюдаваше как ръцете на жената пробягваха с невероятна скорост из всички елементи на тази сложнотия. Тя прикрепяше, завинтваше, развинтваше, притягаше хлабини, запълваше отвори с уверени, заучени движения на тънките си ръце. Монтира един едър червен
