Дали беше онази дебела топка сланина, дето се правеше на ченге, а се потеше като свиня?
Или онзи високият кльощав брикет в тъмнозеления костюм? Напомняше му някого. Къде ли го беше виждал?“
Една цивилна кола спря и от нея слязоха няколко мъже в костюми.
Дали Линкълн не беше един от тях?
От сградата излезе червенокосата свиня. На ръцете си носеше латексови ръкавици. О-хо, значи, Оглед на местопрестъпления? „Е, щом трябва, изследвай ми гилзите и патроните, скъпа“, мислено се обърна към нея той, докато косъмчетата кацнаха точно върху нежното й гърло. Идеалната цел! Май ще ти се наложи да прескочиш до Сингапур, за да хванеш следите на оръжието ми, това как ти се струва, а?
Беше му ясно, че има време само за един изстрел, после щеше да му се наложи да се изнася набързо към алеята от последвалия залп от толкова много ченгета.
„Кой си ти?
Линкълн? Линкълн?“
Но нищо не му подсказваше кой може да бъде.
После входната врата се отвори и оттам се появи Джоуди, като пристъпваше навън несигурно. Огледа се, присви очи и се върна обратно в сградата.
Ти…
Отново почувства как го разтърси електрически ток. Въпреки разстоянието.
Стивън леко премести косъмчетата върху гърдите му.
— Давай, Редник, нека чуят гласа на оръжието ти. Този има защо да умре; може да те разпознае.
— Сър, обирам земното привличане и атмосферните условия.
Стивън увеличи натиска върху спусъка. Джоуди…
— Той те предаде, Редник. Пре… мах… ни го.
— Сър, слушам, сър. Той вече е студен като лед. Парче трупно месо. Ето, сър, и лешоядите дойдоха, готови са.
— Редник, според Устава на снайпериста от морската пехота на САЩ трябва да увеличаваш натиска върху спусъка на твоя модел 40 съвсем неусетно, така че да не можеш да кажеш в кой точно момент ще гръмне оръжието ти. Така ли е, Редник?
— Сър, тъй вярно, сър.
— Тогава, защо, мамка му, още се мотаеш като влюбена девица.
Той увеличи натиска.
Бавно, бавно…
Но снайперът не гръмваше. Стивън вдигна кръстчето върху главата му. В това време Джоуди, който трескаво оглеждаше покривите, го видя.
Беше изчаквал твърде дълго.
— Стреляй, Редник. Стреляй!
Последва неимоверно кратка пауза…
След това той дръпна спусъка като някой тийнейджър, който за пръв път хваща в ръцете си въздушна пушка на летния лагер на бойскаутите.
Точно тогава Джоуди отскочи настрани и блъсна на другата страна полицаите, които го бяха наобиколили.
— Как, по дяволите, можа да пропуснеш целта, Редник? Стреляй още веднъж!
— Сър, слушам, сър.
Изстреля още два патрона, но Джоуди и всички останали вече си бяха намерили прикрития или бързаха към тях по тротоара или улицата.
После дойде и ответния огън. Първо дузина пистолети, после още толкова. Повечето бяха пистолети, имаше и няколко H&K, които плюеха куршумите толкова бързо, че стрелбата им приличаше на работата на автомобилен двигател без заглушителя на ауспухната тръба.
Куршумите се забиваха в асансьорната кула зад него, като сипеха върху му късчета мазилка, тухли, бетон, олово и назъбени, остри парчета медна обшивка.
Стивън се претърколи назад, като прикриваше лицето си с ръце. Усещаше тъпичките жегвания от срезовете и видя как върху покрития с накатранена хартия покрив закапаха ситни капчици от неговата кръв.
„Защо изчаках? Защо? Щях вече да съм му видял сметката и да съм изчезнал.
Защо?“
Над него се разнесе трясъка на хеликоптер, който се насочваше към сградата. Още сирени.
— Изнасяй се, Редник. Изнасяй се!
Той хвърли един поглед надолу и видя как Джоуди притича да се прикрие зад друга кола. Стивън захвърли любимия си модел 40 в калъфа за китара, метна раницата си на гръб и се спусна бързо по аварийното стълбище към алеята.
Втората трагедия.
Пърси Клей се беше преоблякла и излезе в коридора, където се блъсна в мощната фигура на Роланд Бел. Той я прегърна.
Вторият от тримата. Вече не я беше грижа за напусналия механик или за проваления чартър. Нейният скъп приятел беше мъртъв.
О, Брит…
