Райм вече беше напълно трезвен. Очите му се мятаха из всички ъгълчета на стаята, сякаш търсеха да изровят някое сигурно доказателство, което да обори доводите на Пърси.
— И така — безстрастно каза Пърси, — както разбирам, Амелия ви е донесла някакви следи от къщата. Предлагам да се заемете с тях и да спрете този педераст и то веднъж завинаги. Аз лично смятам да поемам към Мамаронек, да си довърша работата по ремонта на самолета, за да мога довечера да летя. Питам ви право в очите: Ще ме пуснете ли да отида до летището, както се бяхме разбрали? Или ще ми се налага да се обаждам на адвоката си?
Той все още беше безмълвен. Измина един дълъг момент.
Сакс подскочи от мястото си, когато чу плътния баритон на Райм да казва:
— Том! Том! Ела тука.
Помощникът подозрително надникна през вратата.
— Тук малко поразхвърлях. Ето виж, обърнал съм си чашата. И косата ми е разрошена. Нали нямаш нищо против да пооправиш ? Моля те?
— Да не се ебаваш нещо с нас, Линкълн? — попита оня, все още с голяма доза съмнение в гласа.
— И Мел Куупър. Ще можеш ли да се обадиш на Мел Куупър, Лон? Той сигурно ме е взел насериозно. Шегувах се. Такива са те, проклетите учени. Нямат грам чувство за хумор. Кажи му, че спешно ни трябва тук.
Амелия Сакс искаше да избяга. Да се втурне през вратата, да се тръшне в колата си и да подкара нейде из Ню Джърси или окръг Насау със сто и двадесет мили в час. Не можеше повече да понася да стои в една стая с тази жена.
— Добре, Пърси — каза Райм, — вземи инспектор Бел, а ние ще ти осигурим достатъчно от хората на Б о да се навъртат покрай тебе. Те ще те закарат до твоето летище. Направи, каквото трябва да се направи.
— Благодаря ти, Линкълн. — Тя му кимна и пусна една усмивка.
Усмивката беше достатъчно широка, за да накара Амелия Сакс да се зачуди дали част от речта на Пърси Клей не беше предназначена и за „нейно добро“. Просто за да е ясно кой е безусловният победител в току- що приключилия спор. Сакс знаеше, че в някои спортове тя просто беше обречена да губи. Виж, що се отнася до нейните слабости — шампион по стрелба, най-готиното ченге в целия Ню Йорк, шофьор-камикадзе и доста добър криминалист — Сакс просто отдаваше цялото си сърце на тях. Баща й беше забелязал тези й наклонности; той винаги си беше падал малко романтик. Веднъж, след края на една от нейните неуспешни връзки преди няколко години, той й беше казал:
— Трябва да измислят бронежилетки за душата, Ейми. Наистина трябва да го направят.
„Сбогом, Райм“, помисли си тя. „Сбогом.“ И какъв беше неговият отговор на това мълчаливо сбогуване? Хвърли й един бърз поглед и грубо изръмжа:
— Давай да ги видим тези твои следи, Сакс. По-живо, времето лети.
Двадесет и осма глава
Час 29 от 45
Целта на криминалиста е да посочи точния извършител.
Това представлява проследяването на една следа до един-единствен източник, като се изключат всички останали.
Линкълн Райм се взираше в най-индивидуалното доказателство от всички възможни: кръв от тялото на Танцьора. Един ДНК-тест на определен ограничен участък, изключващ полиморфизма, на практика би елиминирал всяка вероятност кръвта да принадлежи на някой друг.
И въпреки това кръвта почти не беше от полза за Райм. Компютърната ДНК- система съдържаше образци от ДНК-то на някои от съдените престъпници, но тази база-данни беше твърде недостатъчна, тъй като в нея влизаха главно извършителите на сексуални престъпления и някои от по-жестоките убийци, така че Райм съвсем не се изненада, когато в системата не откри нищо за ДНК-то на Танцьора. Въпреки това Райм се радваше дори на това нищожно удоволствие, че притежаваше част от самия убиец, попила в памуче, пъхната на сигурно в епруветката. За повечето криминалисти извършителите обикновено са „някъде там, из улиците“; никога не бяха се срещали с тях и едва ли щяха да го направят, ако не ги извикаха на процеса. Затова Райм изпитваше приятния гъдел да „затвори“ в епруветка човека, който беше причинил страдание на толкова много хора, включително и на себе си.
— Какво друго ни носиш? — обърна се той към Сакс. Тя беше минала с прахосмукачката цялата стая на Брит Хейл, после двамата с Куупър, въоръжени с лупи, бяха я прегледали още по-внимателно, но не откриха нищо повече от нагар от изстрели, стружки от куршуми, тухлен прах и мазилка там, където се бяха забили куршумите.
Беше намерила и гилзите на полуавтоматичния му пистолет. Оръжието беше Берета 7,62 мм. Най- вероятно беше старо; ударникът му имаше луфт и биеше доста встрани. Всичките гилзи, Сакс ги беше открила и петте, са били потопени з очистващ разтвор, за да се махнат отпечатъците на хората от компанията-производител. Така те по никакъв начин не можеха да бъдат проследени до смяната, произвела ги в някой от заводите Ремингтън или после до дистрибутора в някой град. Освен това Танцьорът най- вероятно ги беше заредил с кокалчетата на пръстите си, за да не оставя отпечатъци. Стар номер.
— Друго?
— Куршуми от пистолет.
Куупър ги огледа внимателно. Три от тях бяха сплескани. Единият беше в доста добро състояние. Останалите два бяха покрити с черната обгоряла кръв на Брит Хейл.
— Огледай ги за отпечатъци — нареди Райм.
— Направих го вече — гласът й секна на последната сричка.
— Опитай с лазера.
С това се зае Куупър.
— Няма нищо, Линкълн. — Техникът видя памуче в една от найлоновите кесийки. — А това какво е?
Сакс му отговори:
— О, успях да намеря и един от куршумите му за снайпера.
— Какво?
— Ами той стреля няколко пъти по Джоуди. Два от изстрелите попаднаха в стената на къщата и експлодираха. Този обаче се заби в пръстта — в цветната леха и не гръмна. До едно от мушкатата имаше малка дупка и…
— Чакай — Куупър премигна. — Ама това е от онези дум-дум патроните.
— Да бе, но не е избухнал.
Той внимателно постави кесийката върху масата и отстъпи назад, при което повлече със себе си и Сакс, макар и два инча по-висока от него.
— Какво става?
— Дум-дум куршумите са много нестабилни. Барутните зрънца може да тлеят дори в този момент… Всяка секунда може да избухне. А шрапнелче от медната обшивка може спокойно да те убие.
— Нали видя късчета от другите куршуми, Мел? — обади се Райм, — Разбра ли как са направени?
— Зловещи са — смутен каза техникът. Голото му теме беше покрито със ситни капчици пот. — Вътре е пълно предимно с бездимен барут и пентаерилтритол триакрилат. Той е много нестабилен.
— Ами този защо не е избухнал?
— Явно пръстта не е била достатъчно твърда. Пък куршумите са самоделки. Сигурно качественият му контрол не е бил много ефективен по отношение на този.
— Сам ли си ги прави? — удиви се Райм. — Че как? Като не сваляше поглед от найлоновата торбичка, техникът заобяснява:
— Ами най-простия начин е да се пробие дупка от върха почти до основата, пуска се една сачмичка и се насипва черен или бездимен барут. После се усуква нишка пластичен взрив, която внимателно се натъпква вътре. Накрая всичко се запечатва отново — в неговия случай с керамично връхче. Когато куршумът срещне преграда, сачмичката удря барута, той избухва и детонира другия експлозив.
— Усуква се нишка пластичен взрив ли? — попита Райм.
