пристанище от апартамента на осемнайсетия етаж — главната му тайна квартира в града. Намираше се в луксозен небостъргач в Батъри Парк Сити, в югозападния край на Манхатън, недалеч от Китайския квартал, но встрани от претъпканите му улици, миризмата на риба, вонята на граниво олио от долнопробните ресторанти. Той се замисли колко дълго Комунистическата партия се стреми към подобно изящество и удобство, постигнати от него с цената на толкова трудности.
„Защо следвате пътя на упадъка?
Вие сте част от миналото! Не се ли разкайвате за грешките си? Трябва да се освободите от старата култура, от старите обичаи, от старите навици, от старите идеи! Трябва да отхвърлите упадъчните си ценности.
Заразени сте с грешни мисли и грешни желания!“
Грешни желания ли?, помисли си с цинична усмивка той. Желания? Почувства особено свиване в слабините. Много познато желание, което го съпътстваше (и управляваше) цял живот.
Сега, след като се спаси от потъващия кораб и избяга от плажа, мислите му се насочиха към обичайните му приоритети: спешно се нуждаеше от жена.
От почти две седмици не беше спал с никоя — последната бе някаква руска проститутка с голяма уста и гърди, накланящи се обезпокоително към мишниците й, когато легнеше по гръб. Вършеше работа. За момента.
А на „Фуджоуския дракон“? Никаква. Трафикантът обикновено канеше някоя от по-красивите жени измежду емигрантите в каютата си с обещание да намали цената за превозването срещу една нощ в леглото. Или, ако пътуваше сама или със слабохарактерен мъж, просто я завличаше със себе си и я изнасилваше. Какво можеше да направи тя в крайна сметка? Да се оплаче в полицията, след като пристигнат в Красивата страна?
Помощникът му обаче, скрит в трюма, беше докладвал, че жените на „Дракона“ не са особено привлекателни, нито много млади и че мъжете им са решителни и умни, напълно способни да създадат неприятности. И така, наложи му се да изтърпи едно дълго, самотно пътуване.
Призрака се замечта за една жена на име Индао, думата, означаваща женски гениталии. Това бе обидно, разбира се, но в случая не особено — защото при жените (освен при няколко бизнесдами и трафикантки, които уважаваше) той се интересуваше само от телата им. Представи си няколко сцени от планираните за Индао: тя — легнала под него, гласа й в ухото му, извития й гръб, неговите ръце, заровени в дългата й коса… такава прекрасна копринена коса… Възбуди се нетърпимо. За момент се замисли дали да не прости на Чан и Ву. Можеше да се види с Индао — тя беше тук, в Ню Йорк — и да направи мечтите си реалност. Разбира се обаче, това не му бе в стила. Преди всичко емигрантите трябваше да умрат. След това можеше да я има с часове. Найсин. Всяко нещо с времето си. Той погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Къде се бавеха?
Когато пристигна в тайната си квартира, той използва един краден мобилен телефон, за да се свърже с централата на организацията в Куинс (или още — тонг), с която бе работил вече няколко пъти. Нае трима мъже, които да му помогнат да намери и избие добитъка. Както винаги параноичен и стараещ се да се свързва колкото се може по-малко с престъпленията, Призрака не използваше никой от традиционните китайски тонгове; наемаше уйгури.
Мнозинството от населението на Китай са китайци хан, произхождащи от едноименната династия, установила се през 200 г. пр. н. е. Другите около осем процента са малцинства, като тибетци, монголци, манджурци. Уйгурите, населяващи западните райони на страната, са предимно мюсюлмани, произхождат от Централна Азия и преди да бъде анексирана от Китай, страната им носела названието Източен Туркестан, затова Призрака ги наричаше „турци“. Както другите малцинства в Китай, уйгурите са подложени на силен натиск за асимилиране. Сепаратистите често биват измъчвани и убивани и гласовете за независимост сред тях са доста силни; за повечето от малкото на брой терористични актове в Китай е доказано, че са дело на уйгурското движение за независимост.
Уйгурската общност в Ню Йорк беше тиха, скромна и мирна. Точно тази група мъже обаче, от Туркестанския ислямски център на Куинс, бяха не по-малко жестоки от всеки друг главорез, познат на Призрака. И тъй като ставаше дума за убийство на китайци хан, те бяха идеалният избор. Щяха да са мотивирани както от многогодишното потисничество, така и от парите на Призрака, които в крайна сметка щяха да отидат в западната китайска провинция Синдзян за финансиране на движението за независимост.
Тримата се появиха след десетина минути. Ръкуваха се с домакина и се представиха: Хаджип, Юсуф и Кашгари. Бяха мургави, тихи, хилави — по-дребни от него, а Призрака не беше особено едър. Носеха черни костюми, златни гривни или ланци и скъпи телефони.
Говореха някакъв тюркски език, напълно непонятен за Призрака, и не се справяха с никой китайски диалект. Заговориха на английски. Призрака им обясни какво иска и попита дали имат проблеми да убият невъоръжени хора — сред тях жени и деца.
Юсуф, отиващ към трийсетте, със сключени вежди, изпълняваше ролята на говорител — английският му беше най-добър. Без да се допита до колегите си, той отговори:
— Няма проблеми. Ще го направим. Ще стане, както искаш.
Сякаш избиваше жени и деца всяка седмица.
И може би, замисли се Призрака, точно така правеше.
Той даде на всеки по десет хиляди долара от касата в тайната си квартира, след това се обади на шефа на Туркестанския център и подаде телефона на Юсуф, който му съобщи на английски колко пари са получили, за да не стават след това недоразумения. Уйгурът затвори.
— Ще изляза за малко — каза Призрака. — Трябва да събера информация.
— Ще те чакаме. Може ли да си направим кафе?
Призрака кимна към кухнята. След това отиде при малък олтар. Запали благовонна пръчица и се помоли на И, бога стрелец, когото бе приел за личен закрилник. После пъхна пистолета в кобура и излезе.
Автобусът, в който седеше Сони Ли, си пробиваше път сред мокрите от дъжда коли. Манхатън изникна на хоризонта — мрачен и величествен.
Макар циничен и корав по природа, Ли не можеше да не изпита страхопочитание. Не го впечатляваха размерите на града — Ли идваше от Югозападен Китай, най-гъсто населения район на земята. Шанхай бе два пъти колкото Ню Йорк, а в Перлената делта между Хонконг и Гуанджоу живееха 50 милиона души.
Не, той се възхищаваше от автобуса, в който се возеше.
В Китай основният обществен транспорт са именно автобусите. Те са претъпкани, мръсни, изпотрошени, задушни през топлите месеци, студени през есента и зимата, с окадени, замъглени стъкла. Автогарите също са стари и мизерни. Веднъж Ли застреля един човек зад известната Северна автогара на фуджоу, а сам бе опитвал ножа неведнъж в същия район.
Не, Ли никога не беше виждал такова превозно средство — огромно и удобно, с меки тапицирани седалки, чист под, прозорци без ни едно петънце. Дори в този потискащ, влажен августовски ден климатикът работеше безотказно. В продължение на две седмици Ли без прекъсване бе страдал от морска болест, беше буквално смазан и нямаше ни най-малка представа къде може да е Призрака. Нямаше пистолет, нито дори цигари. Автобусът му дойде като благословия от небето.
След като се измъкна от плажа, където бяха акостирали оцелелите от „Фуджоуския дракон“, Ли отиде до една станция на магистралата на няколко километра от мястото и помоли един шофьор на камион да го качи. Тираджията огледа мокрите му, раздърпани дрехи и му позволи да се качи в каросерията. След около половин час го остави на една луксозна автогара при голям паркинг. Там можел да вземе автобус за мястото, където искаше да отиде — Манхатън.
Ли не знаеше какво трябва да има, за да си купи билет, но очевидно не се нуждаеше нито от паспорт, нито от други документи.
Подаде една от двайсетдоларовите банкноти, откраднати от колата на Хонсе, на касиерката и каза:
— До Ню Йорк, моля.
Използваше най-добрия си акцент, като имитираше Никълъс Кейдж. Явно говореше толкова ясно, че
