касиерката, очакваща някакво неразбираемо подобие на английски, примигна изненадано и му подаде отпечатан на компютър билет и три долара ресто. Той преброи парите два пъти и реши, че или касиерката го е измамила, или, както изсъска под носа си на английски, е попаднал в „шибано скъп страна“.
Отиде при будката за вестници на автогарата и купи самобръсначка и гребен. В тоалетната се избръсна, изми косата си от солената вода и я избърса с няколко салфетки. След това се среса, като се стараеше да свали колкото се може повече пясък от главата си. Така променен, се присъедини към останалите пътници на перона.
Сега, като наближи града, автобусът забави на един пункт за таксуване, сетне продължи през дълъг тунел. Накрая излезе в самия град. След десет минути превозното средство спря на оживена търговска улица.
Ли слезе заедно с останалите и застана на тротоара.
Първата му мисъл бе: „Къде са велосипедите и мотоциклетите?“ Това бяха основните лични превозни средства в Китай и Ли не можеше да си представи толкова голям град без милиони велосипеди „Сигъл“ по улиците.
Следващата му мисъл бе: „Откъде мога да си взема цигари?“
Намери една будка за вестници и купи един пакет.
Когато погледна рестото си, помисли: „Десет съдии от ада! Почти три долара за един пакет!“ Той пушеше поне по два пакета на ден, три, когато правеше нещо опасно и трябваше да успокоява нервите си. За месец щеше да се разори. Запали цигара, вдиша силно и се смеси с тълпата. Попита как да стигне до Китайския квартал и го упътиха към метрото.
Влезе заедно с тълпата пътници и си купи жетон. Той също бе твърде скъп, но Ли вече се беше отказал да сравнява цените между двете страни. Пусна жетона в автомата, мина през подвижната преграда и зачака на перона. Почувства се много неудобно, когато един човек му се разкрещя. Отначало го помисли за чалнат, макар че носеше скъп костюм. След известно време разбра какво му говорят. Явно в метрото пушенето беше забранено.
Според Ли това бе лудост. Не можеше да повярва. Не искаше обаче да прави сцени, затова загаси цигарата и я прибра в джоба си, мърморейки:
— Шибан откачен страна.
След няколко минути влакчето пристигна с трясък и Сони Ли се качи, сякаш цял живот се беше возил в метро, като се заоглежда внимателно, но не за полицаи, а да види дали някой не пуши, което щеше да му даде повод да запали и своята цигара. За негово удивление нямаше такива.
На Канал Стрийт Ли слезе от влака и се качи по стълбите. Дъждът беше спрял. Той запали смачканата цигара и се гмурна в тълпата. Много хора наоколо говореха кантонски, диалекта на Юга, но освен по езика този квартал приличаше досущ на родния му град, Люгоюан — или на кое да е друго китайско градче: кината даваха китайски екшъни и любовни филми; младежите имаха дълга, пригладена назад коса или прически помпадур и се хилеха предизвикателно; девойките се разхождаха под ръка с майките или бабите си; бизнесмени със закопчани догоре сака; пълни с лед и прясна риба щайги; хлебарници, продаващи чаени бисквити и оризови сладки; пушени патици, овесени за врата на окадените витрини на ресторантите; кабинети по традиционна медицина и акупунктура; магазини с изложени на витрините женшенови корени, разкривени като уродливи човешки тела.
И някъде наоколо, надяваше се той, трябваше да има още едно много добре познато нещо.
Бяха му нужни десет минути, за да намери онова, което търсеше. Забеляза ясен знак — телохранител, младеж с мобилен телефон, лапнал цигара и оглеждащ минувачите, на входа на един приземен апартамент със замазани с черна боя прозорци. Денонощно комарджийско заведение.
Ли се приближи и попита на английски:
— Какво играе вътре? фантай? Покер? Трийсе точки? Телохранителят изгледа дрехите му и се направи, че не го е чул.
— Искам играе — настоя Ли.
— Я си го начукай бе — тросна се младежът.
— Имам пари — изкрещя гневно Ли. — Пусни ме!
— Фудзянец си. Не мога да сбъркам акцента. Не си добре дошъл тук. Изчезвай, да не стане лошо.
Ли се ядоса още повече:
— Мои долари не по-различни от шибани кантонски. Твой шеф така иска гони клиенти?
— Изчезвай, запъртък. Няма да повтарям. Младежът отметна скъпото си черно сако и показа ръкохватката на пистолет.
Чудесно! Точно това търсеше Ли.
Престори се на уплашен и заотстъпва, но изведнъж се извъртя и замахна. Удари бодигарда с юмрук в гърдите и му изкара въздуха. Момчето се олюля и той го удари с длан в носа. Телохранителят се свлече тежко на земята. Опита отчаяно да си поеме дъх, от носа му шурна кръв; Ли го изрита отстрани.
Взе пистолета, резервния пълнител и цигарите на младежа. Огледа се. Две млади жени се разхождаха хванати под ръка и се правеха, че нищо не са видели. Освен тях на улицата нямаше никого. Ли се наведе отново над нещастника и му взе часовника и около триста долара.
— Ако кажеш на някого — предупреди на путонхуа, — ще те намеря и ще те убия.
Младежът кимна и избърса кръвта с ръкава си. Ли понечи да си върви, но хвърли поглед назад и се върна. Жертвата му се сви уплашено.
— Сваляй обувките — изсъска Ли.
— Ама…
— Обувките!
Младежът събу черните си „Кенет Коул“ и му ги подаде.
— И чорапите.
Скъпите черни копринени чорапи последваха обувките.
Ли събу своите обувки и чорапи, пълни с пясък и още мокри. Сложи си новите.
Истинска наслада, помисли си доволно.
Скри пистолета и боеприпасите под ризата си и побърза да излезе отново на някоя оживена улица. Там намери евтин магазин за дрехи и си купи дънки, фланелка и тънък дъждобран. Преоблече се зад магазина и хвърли старите си дрехи в една кофа. След това влезе в една закусвалня и поръча чай и юфка. Докато се хранеше, извади сгънатия лист от портфейла си, документа, който бе откраднал от колата на Хонсе на плажа.
8 август
от: Харълд С. Пийбоди, Имиграционно-натурализационна служба на САЩ
за: дет. кап. Линкълн Райм (пенс.)
по: съвм. разсл. на ИНС/ФБР/НЙПУ по случая Кван Ан, още Гуй, още Призрака
Потвърждавам участието в срещата за 10.00 утре за обсъждането на плана за залавяне на гореспоменатия заподозрян. Допълнителна информация — приложена по-долу.
За листа бе прикачена визитна картичка:
Линкълн Райм
345 Сентрал Парк Запад
Ню Йорк, НИ 10022
Ли извика сервитьорката и й зададе един въпрос.
Нещо у него я уплаши и й подсказа, че не бива да помага на този човек. Изражението му обаче й даде да разбере, че ако му откаже, нещата ще тръгнат на зле за нея. Затова кимна и със сведен поглед му даде идеално обяснение как да стигне до Западен Сентрал Парк.
12.
— Изглеждате по-добре — отбеляза Амелия Сакс. — Как се чувствате?
Джон Сун й махна да влезе.
— Много изтощен — отвърна, затвори вратата и последва Сакс в хола.
Накуцваше и от време на време присвиваше болезнено очи. Разбираемите последици от раняването,
