предположи тя.
Апартаментът, уреден от адвоката му, бе мизерна дупка в Бауъри, две мрачни стаи с разнородни, очукани мебели. Точно отдолу, на първия етаж, имаше китайски ресторант. Апартаментът вонеше на гранясало олио и чесън.
Заради раната Сун, набит мъж с няколко прошарени кичура, се движеше бавно, прегърбен. Като го гледаше как накуцва, Сакс изпита силна симпатия към него. Като лекар в Китай, макар и дисидент, той сигурно се беше ползвал с известно уважение от пациентите си. Тук обаче Сун бе господин Никой. Тя се запита как ли ще си изкарва прехраната — като таксиджия, в някой ресторант…
— Ще приготвя чай — каза той.
— Не, няма нужда. Няма да се задържам дълго.
— Аз така и така ще си направя.
Апартаментът нямаше отделна кухня, но разполагаше с печка, малък хладилник и ръждясал чугунен умивалник до едната стена на хола. Сун сложи евтин чайник на котлона и извади кутия „Липтън“ от шкафа над мивката. Помириса го и се усмихна странно.
— Не сте свикнали на такъв, а? — попита тя.
— Ще изляза да напазарувам — каза безгрижно той.
— От ИНС са ви освободили под устна гаранция, така ли?
Сун кимна:
— Подадох официална молба за политическо убежище. Адвокатът ми каза. че повечето емигранти постъпват по същия начин, но не отговарят на условията. Аз обаче съм прекарал две години в превъзпитателен лагер. И той представи някои от статиите ми с критики срещу Пекин за нарушаване на човешките права. Служителят, който прие документите, не обеща нищо, но каза, че имам шанс.
— Кога е разглеждането?
— Следващия месец.
Сакс се загледа в ръцете му; той взе две чаши от шкафа, внимателно ги изми, изсуши и постави на един поднос. Сякаш извършваше някаква церемония. Сложи две пакетчета чай в керамична кана, заля ги с гореща вода и разбърка.
И всичко това за една чаша най-обикновен „Липтън“ на пакетчета…
Сун занесе чашите и каната в хола и седна вдървено. Наля чай за двамата. Тя се изправи да му помогне. Взе чашата си от ръката му, която се оказа нежна, но силна.
— Някакви новини за останалите? — попита той.
— Някъде в Манхатън са. Намерихме микробуса, който са откраднали, недалеч оттук. Бих искала да ви задам някои въпроси за тях.
— Разбира се. Какво ви интересува?
— Всичко, което знаете. Имена, описания… всичко. Сун поднесе чашата към устните си и отпи съвсем малка глътка.
— Бяха две семейства — Чан и Ву — и още няколко души, с които избягахме. Не помня имената. Няколко членове на екипажа също успяха да се измъкнат от кораба. Чан опита да ги спаси с лодката, но Призрака ги застреля.
Сакс опита чая си. Изглеждаше доста по-различен от този, с който бе свикнала. Въображение, каза си тя.
Сун продължи:
— Екипажът се държеше добре с нас. Преди да тръгнем, бяхме чували лоши работи за моряците, превозващи емигранти. На „Дракона“ обаче всичко беше наред, даваха ни прясна вода и храна.
— Знаете ли къде може да са отишли семействата Чан и Ву?
— Нищо повече от онова, което ви казах на плажа. Знаехме само, че ще ни оставят на брега на Лонг Айлънд. След това трябваше да ни извозят с камиони до Ню Йорк.
— Ами Призрака? Можете ли да ми кажете нещо, което да ни помогне да го намерим?
Той поклати глава:
— Представителите му в Китай ни уверяваха, че щом стъпим на брега, повече няма да го видим. И ни предупредиха да не правим никакви опити да се свържем с него.
— Мислим, че помощникът му също е бил на борда, предрешен като емигрант. Призрака има обичай да действа по този начин. Имате ли представа кой може да е?
— Не — отвърна Сун. — Имаше няколко души, които се държаха настрана от останалите. Не говореха много с никого. Може да е един от тях. Аз обаче не съм им обръщал внимание. Не им знам имената.
— Екипажът да е говорил нещо за това, което Призрака смята да прави в страната?
Сун придоби сериозен вид, сякаш обмисляше нещо. — Нищо специално; те също се страхуваха от него. Има обаче едно нещо… не знам дали ще помогне, но дочух капитана да използва израза „по фу чен джоу“ за Призрака. Буквално означава „да пробиеш казаните и да потопиш лодките“. Може да се преведе като „няма връщане назад“. Идва от легендата за един военачалник от династията Пин. След като войниците му прекосили една река, за да нападнат врага, той им наредил да пробият казаните и да потопят лодките. Така не можели нито да лагеруват, нито да се върнат. За да оцелеят, трябвало да нападнат и да победят. Призрака е такъв враг.
Значи няма да се спре, докато не открие и не убие останалите оцелели от кораба, заключи Сакс.
Замълчаха. Откъм Канал Стрийт долиташе шумът на големия град. Сакс попита импулсивно:
— Жена ви в Китай ли е?
Сун я погледна в очите и отвърна с равен глас:
— Почина миналата година.
— Съжалявам.
— В превъзпитателния лагер. Властите казаха, че се разболяла. Така и не ми съобщиха обаче каква е болестта. И не е имало аутопсия. Въпреки това се надявам наистина да е умряла от болест. Не ми се мисли, че може да са я изтезавали до смърт.
Сакс изстина.
— И тя ли беше дисидентка? Той кимна:
— Така се запознахме. На един протестен митинг в Пекин преди десет години. На годишнината от събитията на площад „Тянанмън“. С времето тя стана по-активна от мен. Преди да я арестуват, планирахме да дойдем заедно, с децата. — Гласът на Сун заглъхна. След кратка пауза добави: — Реших, че не мога да стоя повече в страната. От политическа гледна точка, разбира се, е опасно. Освен това обаче твърде много неща ми напомнят за жена ми. Реших да дойда, да поискам убежище и после да взема децата. — Той се усмихна едва. — След края на траура ще намеря друга жена тук, която да бъде майка на децата ми. — Вдигна рамене. — Това обаче е далечно бъдеще.
Сун докосна амулета. Сакс проследи ръката му с поглед. Той забеляза, свали украшението от врата си и й го подаде.
— Талисманът ми за късмет. Може би действа — засмя се той. — Той ви повика, когато се давех.
— Какво е това? — попита тя, докато разглеждаше внимателно фигурката.
— Статуетка от Цинтян, на юг от фуджоу. Тамошният талк е много известен. Подарък е от жена ми.
— Счупен е — отбеляза тя.
Потърка пукнатината с нокът. От мекия камък се отрониха прашинки.
— Пукнал се е в скалата, за която се държах, когато ме спасихте.
фигурката представляваше седнала маймуна. Приличаше на човек — имаше лукаво изражение.
— Това е известен герой от китайската митология — обясни Сун. — Маймуната цар.
Сакс му върна амулета. Той го окачи отново над мускулестите си гърди. Превръзките върху раните му се виждаха под синята работна риза. Изведнъж Сакс долови присъствието на Сун с всичките си сетива. Мириса на сапуна му и евтиния прах за пране от дрехите. Той по необясним начин й вдъхваше увереност — този напълно непознат мъж.
— Ще изпратим патрулна кола да наблюдава апартамента ви — каза тя.
— За да ме предпазите? — Да.
Това развесели Сун:
— Службите на реда в Китай никога не биха направили такова нещо. Те само шпионират.
