— Не си вече в Канзас, Джон.
— Канзас?
— Така се казва. Трябва да се връщам при Линкълн.
— При кого?
— Този, с когото работя. Линкълн Райм.
Тя се изправи. Болката в коляното не закъсня.
— Чакайте — докосна ръката й Сун. Сякаш свежа енергия се вля в нея. — Отворете уста.
— Какво? — засмя се Сакс.
— Облегнете се назад. Отворете уста.
— Защо?
— Аз съм лекар. Искам да погледна езика ви. Развеселена, тя се подчини.
— Имате артрит — заяви Сун, след като се изправи.
— Хроничен. Как разбрахте?
— Както казах, лекар съм. Ако искате, мога да ви лекувам.
Тя се засмя:
— Била съм при десетки доктори.
— Западна медицина, западни лекари, те си имат своето място. Китайската медицина е най-добра при лечението на хронични заболявания и неразположения — проблеми на пръв поглед без видими причини. Винаги обаче има причина. Мога да ви помогна. Задължен съм ви. Вие ми спасихте живота. Срамно ще е, ако не ви се отплатя.
— Трябва да благодарите на двама мъже с черни водолазни костюми.
— Не, не, без вас щях да се удавя. Затова, моля ви, елате пак и ми позволете да ви помогна.
Тя се поколеба.
В този момент обаче, сякаш за да я подтикне, остра болка преряза коляното й. Тя не даде израз на страданието си, дори не присви очи. Със спокойно лице извади химикалка и записа на Сун номера на мобилния си телефон.
Сони Ли стоеше объркан посред Западен Сентрал Парк.
Какво правеха службите за опазване на реда тук? Хонсе, червенокосата, караше бърза жълта кола, като ченге от телевизията, а сега излизаше, че полицията разследва Призрака в такава луксозна сграда. Никой служител от службите на реда в Китай не можеше да си позволи такъв апартамент, дори най-корумпираните (а сред тях имаше наистина заможни люде).
Ли хвърли цигарата, плю на тревата и с наведена глава бързо прекоси улицата и навлезе в тесния проход, водещ зад постройката. Дори задната уличка беше безупречна! В дома на Ли в Люгоюан — който бе сред най-богатите китайски градове — такава уличка щеше да е затрупана от боклук и развалени домакински уреди. Той спря, погледна зад ъгъла и видя, че задната врата на сградата е отворена. Появи се някакъв младеж с перфектно оформена руса коса, черни панталони, тънка риза и цветна вратовръзка. Държеше два зелени найлонови плика за боклук; отнесе ги до един голям син контейнер и ги пусна в него. След това се огледа, вдигна няколко хартийки и изхвърли и тях. Потърка ръце и отново се прибра, като затвори вратата след себе си. Не я заключи обаче.
Слава на боговете.
Сони Ли се промъкна в мазето, вдиша тежката миризма на мухъл и се заслуша. Стъпките на младия мъж заглъхнаха нагоре по стълбите. Ли изчака зад купчина кашони да се върне, но прислужникът очевидно имаше други задачи. От горния етаж се чу скърцане, шуртене на вода. Ли погледна в някои от кашоните. Едни бяха пълни с дрехи, други — с някакви сувенири. Почетни значки, награди, дипломи. Университетът в Илинойс, произнесе Ли наум. Награда за успехи от Американския институт по криминология, благодарствено писмо от федералното бюро за разследване, подписано от самия директор. Десетки други отличия.
Титулярят на всички беше Линкълн Райм.
Русият мъж очевидно нямаше да сваля повече боклук и Ли излезе от скривалището си. Нагоре по стълбите, бавно. Дървото беше старо и той стъпваше внимателно, за да не скърца. Спря пред вратата и я открехна.
Чу шум от приближаващи се стъпки; няколко души, както изглеждаше. Ли се притисна до стената, при няколко метли и парцали на дървени дръжки.
— Ще се върнем след два часа, Линк — чу се нечий глас. — Ще кажем на момчетата от лабораторията да ти се обадят…
Каза и още неща, които Ли не разбра. Стъпките спряха и Ли чу друг мъж да пита: — Хей, Линк, искаш ли някой от нас да остане? Друг глас отговори раздразнено:
— Да остане ли? Защо трябва някой да остава? Искам да свърша малко работа. И никой да не ме прекъсва!
— Просто казвам, че не е зле да остане някой въоръжен. Шибаният Призрак е изчезнал. Помощникът му също. Ти сам каза да си пазим гърба.
— Да, ама как може да стигне до мен? Откъде ще разбере къде на Божията земя живея? Нямам нужда от бавачка. Искам само да получа проклетата информация.
— Добре, добре.
Те излязоха и предната врата се затвори.
Сони Ли се заслуша. Не чу други звуци. Отвори вратата и надникна. Пред него имаше дълъг коридор, водещ към главния вход, онзи, през който бяха излезли мъжете (вероятно други служители на органите на реда).
Отдясно на Ли се влизаше в някаква стая, вероятно хол. Придържайки се до стената, за да не вдига шум, Ли тръгна по коридора. Спря пред хола и надзърна вътре. Странна гледка: стаята бе пълна с научна апаратура, компютри, маси, епруветки, схеми и всякакви книги. Последното, което може да се очаква да има в такава стара сграда.
Най-странното обаче бе тъмнокосият мъж, седнал в червена инвалидна количка по средата на стаята, наведен напред, втренчен в един монитор и разговарящ, както изглеждаше, сам със себе си. Сетне Ли забеляза, че говори в микрофон, закрепен близо до устата му. Микрофонът сигурно изпращаше сигнали на компютъра. Мониторът реагираше на командите.
Това ли същество бе Линкълн Райм?
Е, надали бе от значение, а и Ли нямаше време да размишлява за това. Не знаеше кога ще се върнат другите.
Сони Ли вдигна пистолета и влезе.
13.
Един метър напред. Втори. Сони Ли бе слаб мъж и се движеше тихо.
Промъкна се зад количката, като оглеждаше масите за улики срещу Призрака. Щеше…
Така и не разбра откъде изникнаха.
Единият — доста по висок от Ли — бе черен като въглен и носеше костюм и яркожълта риза. Чакаше до стената. С ловко движение той измъкна пистолета от ръката на китаеца и допря собственото си оръжие до слепоочието му.
Друг мъж, нисък и дебел, повали Ли на пода и го притисна с коляно в гърба; изкара му въздуха и му причини силна болка в корема и ребрата. Белезниците щракнаха мълниеносно.
— Английски? — попита чернокожият.
Ли бе твърде стреснат и задъхан, за да отговори.
— Повтарям въпроса, дребосък. Говориш… ли… английски?
Някакъв китаец, който също се беше спотайвал в стаята, се приближи. Носеше стилен тъмен костюм и на врата му висеше служебна карта. Повтори въпроса на китайски. Говореше кантонския диалект, но Ли го разбра.
— Да — отвърна Ли задъхано. — Говоря по английски. Мъжът с количката се извъртя:
— Я да видим какво сме си уловили.
Чернокожият вдигна Ли на крака, без да обръща внимание на пъшканията му. Задържа го с една ръка и
