заопипва джобовете му с другата.
— Слушай сега, дребосък, има ли опасност да се набода на нещо в джобовете ти? Има ли възможност да попадна на нещо, което няма да ми е приятно?
— Аз…
— Отговаряй веднага и внимавай да не излъжеш. Защото, ако се набода, и ти ще пострадаш. — Той хвана Ли за яката и изкрещя: — Игли?
— Наркотици ли? Не, не!
Високият мъж извади парите от джобовете му, цигарите, листа, който бе откраднал на плажа.
— О, момчето май е свило нещо от Амелия. Докато тя е спасявала удавници. Какъв позор…
— Така ни е открил — каза Линкълн Райм, след като хвърли поглед на листа и картончето, прикачено към него. — Наистина ми беше чудно.
Стройният рус мъж се появи на прага.
— Хванахте го, а? — отбеляза без изненада.
И Ли разбра, че младежът го е забелязал в прохода зад къщата, когато изхвърляше боклука, и е оставил вратата отворена нарочно. За да го примами. Другите мъже се бяха направили, че излизат и че оставят Линкълн сам.
„Хванахте го, а…“
Мъжът в инвалидната количка забеляза омразата в очите на Ли.
— Точно така, моят наблюдателен Том те е забелязал, когато изхвърляше боклука. И после… — Кимна към компютъра: — Команда, охрана. Заден вход.
На монитора се появи картина от задния вход и уличката около него.
Ли изведнъж си даде сметка как Бреговата охрана е открила „фуджоуския дракон“. Благодарение на Линкълн Райм.
— Съдии от ада — промърмори. Дебелият полицай се изсмя:
— Какъв отвратителен ден, а?
Чернокожият извади портфейла на Ли от джоба му. Стисна мократа кожа.
— О, дребосъкът е плувал, доколкото разбирам. Отвори портфейла и го подаде на китаеца. Дебелият извади радиостанция:
— Мел, Адам, връщайте се.
Двамата мъже, онези, които Ли бе чул да излизат преди няколко минути, влязоха. Единият беше плешив; без да обръща внимание на Ли, седна пред един компютър и започна да пише мълниеносно на клавиатурата. Другият носеше костюм и имаше яркочервена коса. Той примигна изненадано и възкликна:
— Чакайте, това не е Призрака.
— Значи, е изчезналият му помощник. Неговият баншоу.
— Не — отсече червенокосият. — Този го познавам. Виждал съм го.
Ли осъзна, че и на него червенокосият му е познат отнякъде.
— Виждал ли си го? — изненада се чернокожият.
— Миналата година участвах на среща в Службата за обществена безопасност на Фуджоу на тема незаконен трафик на хора. Той беше там. Един от тях.
— Един от кои? — изръмжа дебелият.
Китаецът извади лична карта от портфейла, сравни снимката с лицето на Ли и се изсмя:
— Един от нас. Той е ченге.
Райм също погледна личната карта и шофьорската книжка, и двете със снимка на китаеца. Според тях името му бе Ли Канмей, детектив от Службата за обществена безопасност на Люгоюан.
Криминологът се обърна към Делрей:
— Виж дали някой от хората ни в Китай може да го потвърди.
В огромната длан на агента се появи мъничък мобилен телефон и той започна да набира.
— Ли малко име ли е, или фамилия? — поинтересува се Райм.
— Фамилия. И не обича Канмей — обясни Еди Дън. — Използва Сони. Английско име.
— Какво правиш тук?
— Призрак уби три души в мой град минала година. Имал среща с помощник в ресторант. Помощник го излъгал. Голям бой. Призрак го убил, но също жена и дъщеря и един старец, които седял до него. Оказали на негов път и Призрак просто убил, за да избяга.
— Невинни свидетели? Ли кимна:
— Опитали го арестува, но той много силен… — Той замълча, търсейки правилната дума, накрая се обърна към Еди Дън: — Гуанси.
— Това означава връзки — обясни Дън. — Плащаш на когото трябва и получаваш гуанси.
— Никой не иска свидетелства срещу него. След това улики изчезват от управление. Мой шеф губи интерес. Случай се колективизира.
— Колективизира? — не разбра Селито. Ли се усмихна мрачно:
— Шега. Кога нещо се провали, казва, че се колективизира. Едно време, при Мао, кога власт колективизирала фирми и селско стопанство, те много бързо фалира.
— Да, но за теб случаят не е бил колективизиран — вметна Райм.
— Не. Той убил хора в мой град. Аз иска го изправи на съд.
— Как се уреди за кораба? — попита Делрей.
— Аз има много информатори. Минал месец ми съобщили, че Призрак убил две души в Тайван, големи хора, важни хора, и щял се скрие в Китай, докато тайванска полиция спре го търси. Щял замине за Южна Франция и после вземе група емигранти от Виборг в Русия и ги превози до Ню Йорк с „Фуджоуски дракон“.
Райм се засмя. Този дребен, невзрачен човек имаше по-добра информация от ФБР и Интерпол, взети заедно.
— И така — продължи Ли, — аз изработил си прикритие. Станал емигрант, добитък.
— Откри ли нещо за Призрака? — поинтересува се Селито. — Къде може да се крие? Някакви сътрудници тук?
— Не, никой не разговарял с мен. Проникнал на борда тайно… и почти през цяло време повръщал. — Той тръсна глава, явно за да пропъди неприятния спомен от пътуването. — Но не близо до Призрак.
— Какво смяташе да правиш? — рече Коу. — Ние нямаше да го екстрадираме.
— Защо ми да го екстрадират? — попита объркано Ли. — Вие май не слуша. Аз казал гуанси. В Китай веднага го освободят. Аз смятал го арестува, кога стъпи на ваша земя. След това го предаде на ваши служби за сигурност.
Коу се изсмя:
— Май говориш сериозно, а?
— Да, щял го направи.
— Неговият баншоу е бил с него, също и екипажът. Тукашните му агенти е трябвало да го посрещнат. Щяха да те убият.
Сега Ли се изсмя:
— Рисковано ли? Да, да. Ама нали такава професия. Той посегна към цигарите, които му бе отнел Делрей.
— Тук не се пуши — предупреди Том.
— Какво значи това?
— Тук не се пуши.
— Защо?
— Защото не може — отсече болногледачът.
— Това пълна лудост. Да не шегуваш?
— Не.
