— Добре, добре. Задръж го засега, Хайсе.
— Какво, какво? — наежи се Делрей.
— Хайсе — черен. Хей, не се обижда! Нищо лошо, нищо лошо.
— Добре, стига глупости.
— Аз стига глупост, добре.
— Добре дошъл сред нас, Сони — каза Райм.
Погледна часовника. Беше точно дванайсет. Шест часа от началото на безжалостното преследване на емигрантите от Призрака. Дори можеше в момента да е на крачка от тях.
— Добре, да започваме с уликите.
— Разбира, разбира — каза разсеяно Ли. — Но преди това има нужда от цигара. Хайде, Лоабан. Може ли?
— Добре, но навън. И някой да иде с него, за Бога.
14.
Ву Цичен изтри потта от челото на жена си.
Тя лежеше на леглото в спалнята на малкото им жилище; трепереше, гореше от треска, бе плувнала в пот. Приземният апартамент се намираше на една тясна пряка на Канал Стрийт в сърцето на Китайския квартал. Беше им го уредил агентът, препоръчан от Джими Ма — пладнешки грабител, мислеше си гневно Ву. Наемът бе астрономичен, както и хонорарът, който поиска мазният тип. Апартаментът миришеше гадно сладникаво, беше на практика напълно необзаведен и по пода спокойно се разхождаха хлебарки — дори сега, когато дневната светлина се процеждаше през мръсните стъкла на прозорците.
Той загледа загрижено жена си. Силното главоболие, от което страдаше Йонпин на борда, треската и потта, всичко това той бе отдавал на морската болест, но симптомите се запазиха и след като стъпиха на твърда земя. Явно боледуваше от нещо друго.
Жена му отвори помътнелите си очи и прошепна:
— Ако умра…
— Няма да умреш.
Ву обаче не беше сигурен, че вярва на собствените си думи. Спомни си за доктор Сун и съжали, че не е поискал съвет от него; лекарят се бе погрижил за неколцина болни, но Ву се опасяваше, че ще му вземе много пари за прегледа.
— Поспи — каза загрижено Ву. — Имаш нужда от сън. След като си починеш, ще се почувстваш по- добре. Защо не щеш да заспиш?
— Ако умра, трябва да си намериш друга жена. Някоя, която да гледа децата.
— Няма да умреш.
— Къде е синът ми? — попита Йонпин.
— Лан и Чинмей са в хола. Тя се грижи за него. Той погледна през вратата към хола и видя дъщеря си Чинмей да простира пране на една връвчица, опъната през стаята. След пристигането всички се бяха изкъпали и преоблекли в чистите дрехи, купени от Ву в един магазин за облекло втора употреба на Канал Стрийт. След като хапнаха (Йонпин не сложи и едно залче в устата си), Чинмей остави брат си да гледа телевизия и изпра подгизналите им от солена вода дрехи в умивалника на кухнята. Сега ги простираше да съхнат. Жената на Ву се огледа, присви очи, сякаш опитваше да си спомни къде се намира. Отказа се и отпусна глава на възглавницата.
— Къде… къде сме?
— В Китайския квартал, Манхатън, Ню Йорк.
— Ама… — Тя се намръщи, сякаш мозъкът й осъзна думите със закъснение. — Призрака, съпруже. Не можем да останем. Тук не е безопасно. Сам Чан каза, че не бива да оставаме.
— О, Призрака… — Ву махна небрежно. — Той е заминал за Китай.
— Не мисля така. Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по- далеч.
— Никой трафикант няма да рискува да го заловят само заради неколцина избягали емигранти — изтъкна Ву. — Толкова ли си глупава да мислиш така?
— Моля те, съпруже. Сам Чан каза…
— Забрави Чан. Той е страхливец — тросна се Ву. — Оставаме.
Гневът заради неподчинението й се посмекчи от вида на бедната жена и болката, която сигурно изпитваше. Той добави нежно:
— Излизам. Ще потърся някакви лекарства. Тя не отговори; Ву стана и излезе в хола. Децата гледаха смутено към стаята на майка си.
— Добре ли е? — попита момичето.
— Да. Ще се оправи. Връщам се след половин час. Отивам за лекарства.
— Чакай, татко — спря го Чинмей със загрижен глас.
— Какво?
— Мога ли да дойда с теб?
— Не, ще останеш с майка си и брат си.
— Ама…
— Какво?
— Имам нужда от едно нещо.
Да влезе в някой моден бутик?, помисли си насмешливо той. Да се гримира? Да си направи фризура? Да изхарчи парите, предназначени за оцеляването им, при козметичка?
— Какво?
— Моля те, нека дойда с теб. Ще си го купя сама. Тя се изчерви силно.
— Какво искаш? — попита той.
— Имам нужда от някои неща за… — прошепна тя и сведе глава.
— За какво? Отговори. Тя преглътна тежко:
— За цикъла ми. Нали знаеш. Превръзки. Потресен, Ву изведнъж разбра. Отмести поглед от момичето и махна гневно към банята:
— Използвай нещо друго.
— Не мога. Не е удобно.
Ву беше бесен. Това бе грижа на жена му. Никой мъж никога не купуваше тези… неща.
— Добре! — тросна се той. — Добре. Ще ти купя каквото трябва.
Дори не я попита какви точно иска. Щеше да вземе първите, които му попаднат в най-близкия магазин. Излезе и заключи вратата след себе си. Ву Цичен се гмурна в тълпата на Китайския квартал сред какофония от езици: минанхуа, кантонски, путонхуа, виетнамски, корейски. Също и английски, с акценти и диалекти, които не беше предполагал, че съществуват.
Зяпаше магазините, купищата стока, огромните небостъргачи. Ню Йорк изглеждаше десет пъти по-голям от Хонконг, сто пъти по-голям от Фуджоу.
„Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч…“
Ву Цичен обаче нямаше никакво намерение да се маха от Манхатън. Четирийсетгодишният мъж бе хранил тази мечта цял живот и нямаше да позволи болестта на жена му или малко вероятната опасност от биячите на трафиканта да му я отнемат. Ву Цичен щеше да стане заможен човек, най-богатият в рода. Като младеж бе работил като пиколо, а след това като младши заместник-директор в хотел „Рай“ на улица „Худон“, близо до парка „Горещи извори“ в центъра на Фуджоу, където обслужваше богати китайци и европейци. Ву беше решил един ден и той да стане преуспяващ бизнесмен. Работеше усърдно и макар да даваше на родителите си една четвърт от дохода си, успя да спести достатъчно, за да купи заедно с двамата си братя магазинче за сувенири и други джунджурийки близо до знаменитата статуя на Мао Дзъдун на улипа „Гутян“. С парите от магазинчето те взеха една бакалия, след това още две. Възнамеряваха да спестят колкото се може повече, да купят цяла сграда и да натрупат състояние от недвижима собственост.
Ву обаче направи една грешка.
Икономиката на Китай се променяше драстично. Свободните търговски зони просперираха и дори
