между китайци, виетнамци, японци или корейци. Сред китайците обаче чертите му изпъкваха, а той бе решен да остане незабелязан. Веднъж беше подкупил един висш полицейски служител в Хонконг с 10 000 в зелено, за да премахне снимката му от арестуването при едно леко сбиване. Дори архивът и Отделът за разузнаване на престъпността на Интерпол нямаха достатъчно ясна негова снимка (знаеше, защото бе накарал един хакер от фуджоу да проникне в системата на Интерпол през уж сто процента сигурната им защита).
Затова обикновено вървеше бързо, с наведена глава.
Обикновено, но невинаги.
Обичаше да гледа жените, красивите, младите, сладострастните, стройните, игривите, предизвикателните, скромните. Чиновничките, момичетата, домакините, бизнесдамите, туристките. Азиатки и бели, нямаше никакво значение. Искаше нечие тяло под своето, някоя да стене от удоволствие или болка (това също нямаше значение), докато се отпуска и издига над нея, докато стиска здраво косата й…
Една жена със светлокестенява коса мина покрай него, бяла. Той забави крачка и остави аромата на парфюма й да го обгърне. Изпитваше истински глад — макар да си даваше сметка, че не копнее точно за тази, а за своята Индао.
Нямаше време обаче да фантазира. Беше стигнал търговското дружество, където го чакаха турците. Призрака плю на тротоара до отворения главен вход и влезе. Качи се на горния етаж. Време беше да свърши малко работа.
Завари Юсуф и другите двама в големия офис. Не беше трудно (няколко телефонни обаждания, една заплаха и един подкуп) да открият мъжа, който сега седеше, нервен, аха-аха да се облее в сълзи, на стола пред бюрото.
Когато Призрака влезе, Джими Ма сведе очи към пода. Трафикантът издърпа един стол и седна небрежно до него. Взе спокойно ръката на Ма — жест, не много обичаен за китаец. Почувства треперенето на бизнесмена и пулса му.
— Не знаех, че са дошли с „Дракона“. Не ми казаха! Кълна се. Излъгаха ме. Когато дойдоха, дори още не знаех за кораба. Тази сутрин не бях гледал новините.
Призрака продължи да държи ръката на събеседника си, стисна леко, но запази мълчание.
— Ще ме убиете ли? — попита Ма едва чуто. Сетне повтори въпроса си, макар Призрака да го беше разбрал ясно.
— Чан и Ву. Къде са? — Призрака стисна малко по-силно ръката на бизнесмена и получи приятно стенание за усилието си. — Къде?
Ма погледна тримата турци. Сигурно се чудеше какви ужасни оръжия носят — ножове, гароти или пистолети.
В крайна сметка лекото стискане на Призрака бе достатъчно за развързването на езика му.
— На различни места. Ву Цичен е в един апартамент в Китайския квартал. Един мой агент му го уреди.
— Адресът?
— Не го знам. Кълна се! Агентът ми обаче знае. Той ще ви го каже.
— Къде е този агент?
Ма бързо изрецитира името и адреса.
— А другите?
— Сам Чан заведе семейството си в Куинс.
— Куинс ли? Къде?
Призрака стисна особено нежно ръката на другия мъж. За миг си представи, че докосва гърдите на Индао. Ма кимна към бюрото:
— Там! Записал съм го.
Призрака вдигна листчето, прочете адреса и го прибра. Пусна ръката на шефа на тонга и бавно потърка палец в потта, останала от дланта на Ма върху неговата.
— Няма да кажеш на никого, че съм питал за тях — прошепна.
— Не, не, разбира се. Призрака се усмихна:
— Направи ми услуга, за което съм ти благодарен. Сега съм ти задължен. И ще ти се отблагодаря веднага с друга услуга.
Ма помълча, сетне попита предпазливо:
— Услуга ли?
— С какво друго се занимавате, господин Ма? В какво друго сте замесен? Помагате на имигрантите и каналджиите. Нямате ли обаче и салони за масаж?
— Имам няколко. — Ма се поуспокои, обърса длани в панталона си. — Повече се занимавам с хазарт.
— А, хазарт, разбира се. Много хазарт има в този квартал. Аз обичам да залагам. А ти?
Ма преглътна тежко и обърса лице с бяла кърпичка:
— Не обичаме ли всички да залагаме? Да, да.
— Кажи ми тогава: кой заплашва игралните ти заведения? Друг тонг? Някоя Мейгуо банда? Полицията? Мога да поговоря с някои хора. Имам връзки на всички нива на властта. Гласът ми се чува много високо. Мога да се погрижа никой да не ти създава неприятности.
— Да, господине, да. Няма ли винаги проблеми? Не ми ги създават обаче китайците, нито полицията. Италианците. Защо създават толкова неприятности? Не знам. Младите, те взривяват заведенията ни, бият клиентите ни, ограбват ни.
— Италианците — промърмори Призрака. — Как им викаха? Има едно обидно име… Не мога да се сетя.
— Wops — каза Ма.
— Wops.
— Това е измислено за хора от вашия бранш.
— От моя ли?
— Емигрантския. Wop е съкратено от without passport, „без паспорт“. Преди години италианските незаконни емигранти били наричани така. Много е обидно, също както „жабар“.
Призрака се огледа, намръщи се.
— Имате ли нужда от нещо, господине?
— Имаш ли дебел маркер? Някаква боя може би.
— Боя ли? — Ма проследи погледа на Призрака. — Не, но мога да се обадя на секретарката ми от долния етаж. Ще я накарам да донесе. Каквото искате. Всичко.
— Чакай, няма нужда. Дойде ми друго наум.
Селито отмести мобилния телефон от ухото си и обяви:
— Имаме труп в Китайския квартал. Говоря с един детектив от Пети район.
И отново вдигна телефона.
Райм го погледна тревожно. Дали Призрака бе намерил и убил поредния от емигрантите? Кого? Чан, Ву? Бебето? Селито обаче затвори и каза:
— Не изглежда свързано с Призрака. Жертвата се казва Джими Ма.
— Знам го — намеси се Еди Дън. — Шеф е на тонг. Коу кимна:
— И аз съм слушал за него. Не е по трафика, но от време на време се занимава с официални посрещания.
— Какво означава това? — попита раздразнено Райм.
— Когато незаконните дойдат в Китайския квартал, някой ги устройва: намира им жилище, дава им малко пари. Казваме му официално посрещане на незаконните. Повечето посрещачи работят за трафикантите, но има и независими. Като Ма. Изгодата обаче не е много голяма. Ако иска много пари, човек се занимава с наркотици, хазарт и публични домове. Това прави и Ма. Е, очевидно вече е минало.
— Защо мислиш, че не е свързано с Призрака? — попита Райм.
