Полицайката свали едната си обувка и я подаде на Сакс, която я засне и записа размерите на подметката, за да може да различава следите й от стъпките на Призрака и помощниците му. След това върза гумени ленти през своите подметки, за да разпознава и собствените си следи. Вдигна очи и забеляза Сони Ли до входа на склада.
— Извинявайте, може ли да се дръпнете?
— Да, да, Хонсе. Голямо помещение. Човече, има много обикаля. Но ти знае Конфуций?
— Всъщност не — отвърна тя и опита да се съсредоточи върху работата си.
— Той пише: „И най-дълго пътуване трябва започне с една първа стъпка.“ Май той го написал. Може друг. Аз чете Майки Спилейн повече от Конфуций.
— Бихте ли изчакали там, полицай Ли? — Викай ми Сони.
Той се отдръпна и Сакс влезе в склада. Беше си сложила слушалките на радиостанцията и сега я включи.
— Полицай пет-осем-осем-пет до Централа, Искам връзка по линия К.
— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Кой номер?
Сакс даде телефонния номер на Линкълн Райм и след малко чу гласа му:
— Сакс, къде си? Вече на местопрестъплението? Ако не, защо? Трябва да действаме бързо.
Както винаги — и по необясним начин — нетърпеливият му глас й вдъхна увереност. Тя огледа помещението.
— За Бога, Райм, тук е голяма бъркотия!
— Разкажи. Опиши ми първо разположението.
— Склад и офис в едно помещение. Десет на петнайсет метра, приблизително, офисният участък е около три на шест. Няколко бюра…
— Няколко ли? Две, осемнайсет? Райм ненавиждаше неточните данни.
— Извинявай. Четири метални бюра, осем стола, не, девет — единият е преобърнат. Онзи, за който бе завързан измъчваният и убит Тан.
— Метални рафтове с кашони, вътре има хранителни продукти. Консерви и пакети в целофан. Пратки за ресторанти.
— Добре, Том е готов да пише. Готов си, нали, Том? Пиши с големи букви, за да виждам. Онези думи там, не мога да ги прочета. Ще трябва да ги препишеш по-едро. Добре, добре… Започвай огледа, Сакс.
Тя започна.
„Една стъпка… най-дългото пътуване.“
За двайсет минути постепенно напредване обаче не откри нищо съществено. Намери две гилзи, които изглеждаха същите като онези от пистолета на Призрака от плажа. Нищо обаче, от което да си направят изводи за скривалището му. Никакви фасове, никакви клечки кибрит, никакви отпечатъци — нападателите бяха носили кожени ръкавици.
Тя огледа тавана и подуши въздуха — две от важните стъпки в огледите според Райм, — но не установи нищо, което да й е от помощ. Гласът на Райм изгърмя в ухото й и тя подскочи.
— Говори, Сакс. Не обичам, когато мълчиш.
— Тук е голяма бъркотия — повтори тя.
— Това го чух. Голяма бъркотия. Не ни казва много, не мислиш ли? Дай подробности.
— Всичко е разместено, чекмеджетата са отворени, постерите от стените са скъсани, вещите от бюрата са на пода, статуетки, аквариуми, чаши — всичко е изпотрошено.
— При борба ли?
— Не мисля.
— В търсене на нещо определено?
— По-скоро вандализъм.
— Какви са им подметките?
— Всичките са гладки.
— Стилни копелета — промърмори той.
Беше се надявал да намерят пръст или влакна, които да ги насочат към скривалището на Призрака, но докато грайферите задържат такива улики с месеци, гладките подметки ги губят много по-бързо.
— Добре, Сакс, давай нататък. Какво заключение вадиш от следите?
— Мисля, че…
— Не мисли, Сакс. Така не става. Чувствай. Съблазнителният му тих глас я хипнотизираше и тя се почувства, сякаш се пренася във времето на самото престъпление, сякаш става участник в него. Дланите й се запотиха в гумените ръкавици.
— Той е тук. Джери Тан седи на бюрото си и те…
— Ние — поправи я строго Райм.
— … разбиваме вратата. Той става и се втурва към задния вход, но ние го хващаме и го завличаме до стола му.
— Да опростим нещата, Сакс. Ти си Призрака. Открил си човека, който те е предал. Какво смяташ да направиш?
— Ще го убия, защото ме е предал.
„Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи“ — спомни си тя думите на Сони Ли, когато ги предупреждаваше да намерят първо съучастника, който е зарязал Призрака на плажа.
Изведнъж почувства пристъп на неопределен гняв. Дъхът й секна.
— Не, чакай, Райм. Точно затова искам да го измъчвам — защото съм ядосан. Той ме предаде и сега искам да му причиня страдания.
— Какво точно правиш?
Тя се замисли, потеше се обилно в топлото облекло. Засърбя я на няколко места едновременно, Прииска й се да пробие дупка в костюма, за да се почеше.
— Аз не мога да…
— „Аз“? Кой е „аз“? Ти си Призрака, Сакс, не помниш ли?
Без да забравя истинската си самоличност, тя каза:
— Тук съм затруднена, Райм. Има нещо особено у този човек, Призрака. Той е много странен. — Тя замълча, после добави: — Тук се чувствам много зле.
Място, където умират цели семейства, заключени в трюмове на потъващи кораби, когато мъже и жени биват застрелвани в гърба, докато опитват да се доберат до единственото си спасение — безмилостен, леден океан. Място, където те умират само защото са раздразнили или заплашили по някакъв незначителен начин убиеца си.
Сакс се взря във вечно отворените очи на Джери Тан.
— Давай, Сакс. Давай. Аз ще те пазя. Не се тревожи. Искаше й се да му повярва.
— Какво правиш? — продължи криминологът. — Ти си Призрака. Какво правиш?
— Другите трима връзват Тан за стола и започват да го режат с ножове или бръсначи. Не бързаме. Наоколо всичко е в парченца месо. Части от ухо, ивици кожа. Отрязваме клепачите му… — Тя се поколеба. — Ама тук не виждам никакви улики, Райм. Нищо, което да ни е от полза.
— Да, но улики има, Сакс. Знаеш, че има. Спомни си Локар.
Едмон Локар, френски криминолог от миналото, изказва правилото, че на всяко местопрестъпление се извършва обмен на улики между жертвата и престъпника или между самото място и извършителя. Тези веществени доказателства може да са трудни за откриване и още по-трудни за проследяване до източника им, но както обичаше да казва Райм, криминологът трябва да забрави думата „невъзможно“.
— Давай, давай… Ти си Призрака.
Изведнъж гневът изчезна и се смени със зловещо спокойствие. Това потресаващо, но странно хипнотизиращо чувство я изпълни. Задъхана, изпотена, тя се втренчи в Джери Тан и злият дух на Кван Ан, Призрака, я облада. Тя почувства какво е изпитал той — примитивно удовлетворение от мъките и бавната смърт на предателя.
Даде си сметка, че жадува за още, че копнее да чува още писъци, да вижда още кръв да се стича по разтърсваните от конвулсии крайници…
