— Не ми говори с този език! — стисна го за лакътя Чан. — Не можеш да пренебрегваш нарежданията ми така.
— Това е скапана дупка. Искам собствена стая — сопна се момчето и измъкна ръката си.
— По-късно. Всички трябва да жертваме по нещо.
— Ти поиска да дойдеш тук. Ти прави жертви.
— Не ми говори така! Аз съм ти баща.
— Искам собствена стая!
— Трябва да си благодарен, че изобщо имаме покрив над главите си. Никой от нас няма собствена стая. Дядо ти спи при нас с майка ти.
Момчето не каза нищо.
Тоя ден Чан бе узнал много неща за сина си. Че е невъзпитан, че е крадец на коли, че железните правила на дълга и честта, към които се беше придържал цял живот, не означават нищо за младия човек. Подтикнат от суеверие, Чан се запита дали не е сторил грешка, като е дал на момчето западно име, като го е кръстил на компютърния гений Гейтс. Може би това го бе тласнало по пътя на непокорството.
Когато наближиха апартамента, Чан попита:
— Кои бяха онези?
— Кои? — направи се, че не разбира, момчето.
— Мъжете, с които беше.
— Никои.
— Какво ти продадоха? Наркотици? Отговорът бе мълчание.
Стигнаха входа на апартамента. Уилям понечи да мине покрай баща си, но Чан го спря. Бръкна в джоба на момчето. Уилям вдигна заплашително ръце и в един миг на ужас Чан си помисли, че синът му ще го изблъска или дори ще го удари. След няколко безкрайни секунди обаче момчето свали юмруци.
Чан извади плика и погледна вътре; остана потресен при вида на малкия сребрист пистолет.
— Какво ще правиш с това? — изсъска гневно. — Ще ограбваш хората ли?
Мълчание.
— Кажи ми, сине. — Силните му ръце на калиграф стиснаха здраво рамото на момчето. — Кажи!
— Взех го, за да защитавам семейството! — промърмори момчето.
— Аз ще защитавам семейството. И не с това.
— Ти ли? — изсмя се подигравателно Уилям. — Ти писа онези статии за Тайван и демокрацията, заради които имахме толкова неприятности. Ти реши да дойдем тук и заради теб шибаният каналджия се опитва да ни убие. Това ли наричаш грижа?
— Колко им плати? — Чан вдигна плика с пистолета. — Откъде взе парите? Няма откъде да си спечелил пари.
— Призрака уби останалите. Какво ще стане, ако се добере и до нас? Какво ще правим тогава?
— Ще се крием, докато полицията го залови.
— Ами ако не го заловят?
— Защо ме унижаваш така? — с болка и гняв възкликна Чан.
Уилям поклати глава и се шмугна в спалнята си. Затръшна вратата след себе си.
Чан взе чашата чай, която му поднесе жена му.
— Къде беше? — попита Чан Дзечи.
— В една уличка. Купил е това.
Чан извади пистолета и старецът го пое в разкривените си ръце.
— Зареден ли е? — попита Чан.
Баща му бе бивш войник, сражавал се срещу Мао Дзъдун при Дългия поход за отблъскване на Чан Каиши и националистите към океана, и разбираше от оръжия. Той огледа пистолета.
— Да. Внимавай. Предпазителят винаги да е в това положение.
— Защо синът ми не ме уважава? — изрече едва чуто Чан.
Скри пистолета на горната полица на средната секция и заведе стареца до вехтия диван.
Мълчанието се проточи. Накрая, с мрачно изражение, баща му попита:
— Откъде си взел цялата си мъдрост, синко? Кое определя пътя на ума и сърцето ти?
— Учителите ми, книгите, колегите. И най-вече ти, татко.
— А, аз ли? Научил си нещо от баща си? — направи се на изненадан Чан Дзечи.
— Да, разбира се.
Чан се намръщи, не знаеше накъде бие старецът. Баща му не каза нищо, само по устните му премина слаба усмивка.
След кратка пауза Чан продължи:
— Искаш да кажеш, че е научил тези неща от мен? Никога не съм се държал обидно към теб, татко.
— Не към мен, но със сигурност си се държал така към комунистите. Към Пекин. Към фудзянските власти. Сине, ти си дисидент. Целият ти живот е изпълнен с непокорство.
— Но…
— Ако управляващите в Пекин попитат: „Защо Сам Чан не ни уважава“, какво ще им отговориш?
— Ще кажа: „Какво сте направили, за да спечелите уважението ми?“
— Уилям може да ти отвърне по същия начин.
Чан Дзечи вдигна ръце в знак, че спорът е приключил.
— Само че аз се противопоставям на потисничеството, насилието, корупцията…
Сам Чан обичаше Китай с цялото си сърце. Обичаше народа. Културата. Историята. Животът му през последните дванайсет години бе преминал във всеотдайна, страстна борба, за да помогне на страната си да навлезе в по-светла епоха.
— Уилям обаче вижда само как седиш приведен над компютъра по цяла нощ, как нападаш властите, без да мислиш за последствията — каза Чан Дзечи.
На Чан му се искаше да възрази, но замълча. Сетне изведнъж осъзна, че баща му е прав. Засмя се. Помисли да отиде да поговори със сина си, но нещо го възпря. Гняв, объркване, може би дори страх от онова, което можеше да чуе в отговор. Не, щеше да говори с момчето по-късно. Когато…
Изведнъж старецът присви болезнено очи.
— Седни, татко — подкани го разтревожено Чан. Едно от малкото спасени при корабокрушението
неща бе почти пълното шишенце с морфин на Чан Дзечи. Чан бе дал на баща си едно хапче точно преди потъването на кораба и лекарството бе останало в джоба му. Беше здраво запечатано и вътре не бе проникнала вода.
Сега той даде на стареца две хапчета и го зави. Баща му отпусна глава на възглавницата и затвори очи.
Сам Чан седна тежко на един полуизгнил стол.
Вещите им бяха потънали, баща му имаше спешна нужда от лечение, един безжалостен убиец ги преследваше, синът му беше престъпник…
Толкова много трудности.
Искаше му се да обвини някого: Мао, Китайската комунистическа партия, Народноосвободителната армия…
Причината за сегашните трудности обаче се намираше там, където я бе посочил Уилям — у самия Чан.
Със самосъжаление нищо нямаше да постигне. Оставаше му единствено да се надява, че онова, което се говореше за живота тук, е истина, а не легенда — че Красивата страна действително е земя на чудесата, където злото винаги се наказва, където и най-тежките недостатъци на телата ни се оправят и където щедрата свобода дарява на изстрадалите сърца покой.
16.
В 13.30 този следобед Призрака вървеше бързо през Китайския квартал, с наведена глава, както винаги се придвижваше, за да не го познаят.
За повечето бели, разбира се, той бе невидим, поредният жълт. Белите американци не правеха разлика
