Но най-почитаните божества за китаеца са предците му.
Този червен олтар бе посветен точно на предците на Чан, украсен с единствените семейни ценности, спасени от потъналия кораб — покрити с петна от солената вода снимки на родителите и бабите и дядовците на Чан.
— Ето — обяви той. — Новият ни дом.
Чан Дзечи стисна ръката на сина си. Меймей им наливаше чай. Старецът пое топлата чаша с две ръце и огледа мрачните стаи:
— Не е толкова зле.
Въпреки думите на стареца Сам Чан отново почувства срам, задето кара баща си да живее при такава мизерия. Най-свещеният дълг след този на поданика към господаря си, учи Конфуций, е дългът към родителите. Откакто планираше бягството си от Китай, Чан не спираше да се тревожи за последствията, които щеше да има то за стареца. Тихият и спокоен Чан Дзечи бе приел новината за наближаващото пътуване безропотно и Чан все се питаше дали в очите на стареца постъпката му е правилна. А сега, след потъването на „Фуджоуския дракон“, шансовете за бързо подобряване на живота им бяха станали още по- малки. Този апартамент щеше да се превърне в техен затвор до залавянето на Призрака или връщането му в Китай, а дотогава можеше да минат месеци. Той отново се замисли за магазина, от който бяха откраднали боята и четките — „Хоум Стор“. Редовете бляскави вани, огледалата, лампите, мраморните плочки. Искаше му се да настани баща си и семейството си в къща, обзаведена с такива прекрасни неща. Това беше вертеп. Това беше…
Някой потропа силно на вратата.
За момент всички останаха неподвижни. Сетне Чан погледна зад завесата и си отдъхна. Отвори вратата и при вида на мъжа на средна възраст с дънки и горнище на анцуг по устните му се разля усмивка. Джоузеф Тан влезе и двамата се здрависаха. Чан погледна навън, в тихата уличка, и не забеляза никого, който да прилича на агент на трафиканта. Влажният въздух миришеше на гнило — оказа се, че апартаментът се намира близо до една водопречиствателна станция. Чан се прибра вътре и заключи.
Тан, братът на един добър негов приятел от Фудзян, се бе прехвърлил тук преди години. Беше американски гражданин и тъй като не бе развивал дисидентска дейност, пътуваше свободно между Ню Йорк и Китай. Предната пролет Чан беше прекарал няколко вечери с него и брат му във Фуджоу и накрая му се бе доверил достатъчно, за да сподели плановете си за прехвърляне заедно със семейството си в Красивата страна. Тан предложи да помогне. Беше уредил това жилище, а също и работа за Чан и големия му син в една от фирмите си — малка печатница недалеч от апартамента.
Добродушният човек поднесе почитанията си на Чан Дзечи и Меймей и всички седнаха на чай. Тан предложи цигари. Сам Чан отказа, но баща му прие и двамата с госта запалиха.
— Чухме за кораба от новините — каза Тан. — Слава на Гуанин, че сте живи.
— Мнозина загинаха. Беше ужасно. Едва не се удавихме, всички.
— По телевизията казаха, че ви е превозвал Призрака. Чан потвърди и разказа как трафикантът опитал да ги убие дори след като стъпили на сушата.
— Значи трябва да сме много внимателни. Няма да споменавам името ти пред никого. Работниците обаче ще любопитстват. Мислех да започнеш веднага работа, но с Призрака… по-добре да изчакаме. Може би до другата седмица. Или по-следващата. Тогава ще те обуча да работиш с машините. Разбираш ли от печатарска техника?
Чан поклати глава. В Китай беше преподавал изкуство и култура — до уволняването си като дисидент. Както мнозина други, загубили препитанието си по време на Културната революция през шейсетте, и Чан бе принуден да упражнява „общественополезен труд“. И както много калиграфи и художници от онзи по-ранен период, се беше изхранвал като печатар.
Поговориха за живота в Китай и тук. След това Тан им записа как се стига до печатницата и кога ще са смените на Чан и Уилям. Поиска да види момчето.
Чан отвори вратата на спалнята на сина си. Застина от изненада — стаята бе празна. Уилям го нямаше.
— Къде е синът ни? — обърна се гневно към Меймей.
— Беше в стаята си. Не съм го видяла да излиза.
Чан отиде при задната врата и я завари отключена. Уилям я беше оставил така, когато се е измъквал.
Дворът беше празен. Уличката — също. Чан се върна в хола. Обърна се към Тан:
— Къде може да отиде един юноша в околността?
— Знае ли английски?
— По-добре от нас.
— На ъгъла има „Старбъкс“, знаеш ли ги?
— Да, закусвалнята.
— Много китайски тийнейджъри ходят там. Няма да каже нищо за „Дракона“, нали?
— Не, сигурен съм. Добре съзнава опасността. Тан, който също имаше деца, каза:
— Той ще ти създава най-много главоболия. Ще гледа това… — Посочи телевизора. — … и ще иска всичко, което види. Видеоигри, коли, дрехи. Ще иска да ги получи, без да работи. Защото по телевизията показват как хората ги взимат, не как ги заработват. Изминали сте целия този път, оцелели сте през Атлантическия океан, измъкнали сте се от Призрака. Не допускай да ви депортират само защото синът ти е откраднал нещо в магазина и са го предали на ИНС.
Чан разбра какво иска да му каже човекът, но за момент бе твърде объркан, за да осъзнае съвета. Призрака можеше да има агенти из целия квартал. Или хора, готови да ги издадат за пари.
— Трябва да го открия веднага.
Двамата с Тан излязоха. Тан му посочи към ъгъла, където се намираше закусвалнята.
— Ще те оставя. Бъди строг със сина си. Сега, след като сте вече тук, това ще е много по-трудно. Трябва обаче да си непреклонен.
Чан тръгна с наведена глава покрай евтини жилищни сгради, перачници, бакалии, ресторанти и магазини. Този квартал бе по-малко населен от Китайския, тротоарите бяха по-широки, улиците — по- празни. Повече от половината жители бяха азиатци, но населението беше смесено: главно китайци, виетнамци и корейци. Имаше много латиноамериканци, също индийци и пакистанци. Почти не се виждаха бели.
Той се взираше през витрините на магазините, но сина му го нямаше.
Молеше се на Ченву момчето да е излязло само да се поразходи и да не е разказало на никого как са стигнали дотук.
Малка градинка — никаква следа от сина му.
Той влезе в закусвалнята „Старбъкс“ и няколко тийнейджъри и състрадателни старци загледаха тревожното му лице. Уилям го нямаше. Чан побърза да се махне.
Изведнъж, когато случайно надзърна в една мрачна странична уличка, той видя сина си. Момчето говореше с двама млади китайци с черни кожени якета. Косите им бяха дълги и пригладени с гел или спрей. Уилям подаде на единия някакъв предмет, който Чан не можа да види. Непознатият кимна на приятеля си и пъхна малък плик в ръката на Уилям. След това двамата бързо се обърнаха и изчезнаха в уличката. Уилям погледна току-що получения плик и го пъхна в джоба си. Не!, помисли потресено Чан. Какво беше това? Наркотици. Неговият син купуваше наркотици!
Чан се дръпна зад ъгъла и когато момчето излизаше от уличката, го сграбчи за ръката и го притисна до стената.
— Как можа да направиш такова нещо? — повиши глас.
— Остави ме.
— Отговори!
Уилям се озърна към близката закусвалня. Отпред седяха няколко души. Бяха чули разправията и ги зяпаха любопитно.
Чан кимна на сина си да го последва.
— Не ти ли е ясно, че Призрака ни търси? Възнамерява да ни убие!
— Искаше ми се да се поразходя. Като в затвор сме. Тази шибана малка стая, с брат ми…
