висшите политици се изказваха в полза на частната собственост — самият министър-председател Дън Сяопин бе казал веднъж: „Богатството е гордост.“ Ву Цичен обаче пренебрегна основното правило в живота на страната — че Китайската комунистическа партия командва парада. Ву открито се обявяваше за по-тесни търговски връзки с Тайван, за прекратяване на системата за гарантиране на заетостта независимо от способностите на работниците, за борба с корупцията сред висшите партийни и държавни органи и за намаляване на данъците за частните фирми. По ирония Ву дори не вярваше в онова, което проповядваше: целта му бе само да привлече вниманието на нови чуждестранни партньори (от Европа и Америка), които, както си мечтаеше, щяха да го обсипят с пари, защото той бе гласът на новата китайска икономика.
Не Западът обаче даде ухо на думите му, а секретарите на комунистическата партия. Изведнъж в магазините му започнаха да се появяват държавни инспектори, да откриват десетки нарушения на хигиенните норми и правилата за безопасност — много от които не съществуваха. Под бремето на астрономичните глоби братята скоро фалираха.
Засрамен от това развитие на нещата обаче, Ву не се отказа от стремежа си да забогатее. И така, съблазнен от огромните възможности на Красивата страна, той събра семейството си и пое риска да емигрира. Щеше да се превърне в един от големците на Китайския квартал. Щеше да ходи на работа с лимузина и — когато накрая може да си позволи пътуване до Китай — щеше да отседне в хотел „Рай“, в най-големия апартамент, мезонета, в чийто хол като младеж бе внесъл стотици чанти и куфари.
Сбъдването на мечтата му се беше отлагало твърде дълго; Призрака нямаше да го откаже от този град и парите му. Ву намери един магазин за традиционни китайски билки. Влезе и разказа на аптекаря за състоянието на жена си. Лечителят го изслуша и обяви, че жена му изпитва недостиг на ки — духа на живота — и нарушение на кръвообращението, усложнени от прекалено много студ. Приготви няколко стръка билки, за които Ву неохотно плати огромната сума от осемнайсет долара; при този пладнешки грабеж отново го обхвана гняв.
След като излезе от аптеката, той продължи по улицата до една китайска бакалия. Влезе бързо, преди да загуби кураж, взе една кошница и я напълни с продукти, от които нямаше нужда. Мина покрай щанда за козметика и пъхна един пакет дамски превръзки за дъщеря си. Отиде на касата и се вторачи в един стъклен буркан с корени от женшен. Сивокосата касиерка изчисли сметката и макар че не се усмихна, нито обърна някакво внимание на покупките му, Ву бе сигурен, че му се присмива. Излезе от магазина с наведена глава и червен като китайското знаме.
Пое към апартамента си, но след няколко минути забави крачка. Тревожеше се за жена си, разбира се, и че е оставил децата, но, по дяволите, този ден бе истински кошмар! Едва не беше загинал при корабокрушение, бе загубил всичките си вещи, Джими Ма и агентът му за недвижими имоти го бяха измамили. И на всичкото отгоре трябваше да изтърпи срама и унижението от покупките, които носеше в момента. Реши, че му трябва някакво развлечение, някаква мъжка компания.
Няколко минути му бяха достатъчни, за да намери каквото търсеше: едно китайско игрално заведение. След като показа парите си на входа, пазачът го пусна.
Ву поседя известно време, изигра тринайсет точки, докато пушеше и пиеше байдзю. Спечели малко пари и се почувства по-добре. Една чаша от силния, бистър алкохол, после още една и накрая се успокои — след като се увери, че пликът с покупките е добре скрит под стола.
Накрая се разговори с мъжете наоколо, с трийсетте долара, които спечели (огромна сума за него) ги почерпи по едно питие. Пиян и в добро настроение, той разказа един виц и околните се разсмяха. Със заговорническия тон на мъже, седнали сами на чашка, те започнаха да споделят истории за непокорни жени и непослушни деца, за жилищата си и работата, които имаха или търсеха.
Ву вдигна чашата си и обяви с пиянски глас:
— За Дзайчен.
Дзайчен е богът на богатството, един от най-почитаните в Китай. Ву вярваше, че има особена връзка с него. Всички мъже около масата пресушиха чашите си.
— Ти си нов тук — отбеляза един старец. — Кога дойде?
Доволен, че е станал център на вниманието, Ву прошепна:
— Тази сутрин. С кораба, който потъна.
— „Фуджоуския дракон“ ли? — вдигна вежди друг. — Съобщиха по новините. Казаха, че вълнението било ужасно.
— О, вълните бяха по петнайсет метра високи! Трафикантът опита да ни избие всичките, но аз измъкнах десетина човека от трюма. И се наложи да се гмурна, за да прережа въжето, с което беше закрепена спасителната лодка. Едва не се удавих. Но стигнах до брега.
— Сам ли успя да го направиш? Ву сведе тъжно очи:
— Не можех да спася всички, но опитах.
— Семейството ти добре ли е? — попита друг.
— Дааа — измуча Ву.
— Някъде в квартала ли живеете?
— Съвсем наблизо.
— Какво представлява Призрака? — попита един от присъстващите.
— Той е страхливец. Никога не ходи без пистолет. Ако го остави и се бие като мъж — с нож, — ще го победя.
В този момент думите на Сам Чан отекнаха в съзнанието му и той се замисли, че може би не бива да говори такива неща. Затова смени темата:
— Може ли някой да ме упъти? Искам да видя една статуя. Може би ще ми кажете как да я намеря.
— Статуя ли? Коя? — попита един от седящите наоколо. — Тук няма статуи.
— Много е известна. Жена, която държи сметките си.
— Сметките си ли? — не разбра друг.
— Да — заобяснява Ву. — Дават я на филмите за Красивата страна. Намира се на някакъв остров, в едната ръка държи факла, а в другата — книга със счетоводните си сметки, факлата й е, за да може да чете счетоводния си баланс по всяко време на деня и нощта и винаги да знае с колко пари разполага. Нали е в Ню Йорк?
— Да, тук е — отвърна един от околните и избухна в смях.
Други неколцина също се изсмяха. Ву не разбираше кое е толкова смешно, но и той изкриви устни.
— Трябва да идеш в един квартал, който се казва Батъри Парк, и оттам да вземеш корабче за статуята.
— Така и ще направя.
Друг от компанията се засмя:
— Да пием за жената със счетоводните сметки. Всички дружно изпразниха чашите си и продължиха играта.
15.
фамилното име Чан означава „стрелец“.
В компанията на баща си, жена си и децата си Сам Чан изписваше изящно, като по магия, йероглифите на името си върху една дъска, която беше намерил в задния двор на новото си жилище. Копринената торбичка със скъпоценните му четки от вълчи, кози и заешки косми, писецът и каменната му мастилница бяха потънали с „фуджоуския дракон“ и той бе принуден да използва американска пластмасова писалка.
Чан беше усвоил калиграфията като дете от баща си, затова, макар дебелината им да не можеше да се регулира, линиите бяха изящно оформени; приличаха, реши той, на скиците на художника от шестнайсети век Ван Ли, който първо нахвърлял детайлите на картината, за да я изрисува по-късно върху керамика — образите бяха непълни, но посвоему красиви. Чан взе дъсчицата с фамилното си име и я сложи върху импровизирания картонен олтар, поставен на полицата над камината в хола. Китай е истински теологичен панаир: Буда е най-широко почитаното традиционно божество, философите Конфуций и Лаодзъ се тачат като полубогове. Християнството и ислямът имат значителен брой последователи, а мнозинството от населението се моли и поднася дарове на хиляди езически богове, толкова много, че никой не знае броя им точно.
