бъде.“
— Всеки ли в Китай знае поговорки за всичко? — тросна се Райм.
— Ние има много поговорки, да. Трябва Том ги запише и ги сложи на стена до олтар на Гуанди.
Известно време помълчаха. „Няма нужда да излизаш от къщи, за да виждаш по-добре. Не е нужно да се подаваш през прозореца…“
Накрая разговорът отново потръгна и Ли заразказва за живота в Китай.
— Как изглежда къщата ти? — попита Райм.
— Апартамент. Малък, колко тази стая.
— Къде е?
— В мой роден град, Люгоюан. Значи „шест градини“, но сега няма ни една, всички дървета изсечени. Около петдесет хиляди жители. Близо до Фуджоу. Там много хора. Над милион.
— Не познавам района.
— В провинция фудзян, Югоизточен Китай. Срещу Тайван. Много планина. През него тече Мин, голяма река. Ние независима провинция. Пекин много тревожи за нас. Във фудзян създадена първа голяма банда. „Сан лян ху“. Много силна. Много контрабанда: сол, опиум, коприна. Във фудзян много моряци. Търговци. По-малко селяни. Комунистическа партия силна в мой град, но това, защо неин секретар капиталист. Има компютърна компания като Ай Би Ем. Наистина успешна. Ха, капиталист-лакей! Негов колектив прави добри пари. Акции му няма паднат като НАСДАК.
— Какви престъпления има в Люгоюан? Ли кимна:
— Много рушвет, рекет. В Китай мамене на народ и фирми — може. Мамене на партия и правителство обаче — мамка ти, умираш. Осъжда те, застрелва в тила. Има и много други престъпления. Някои като тук. Убийства, грабеж, изнасилване. — Ли отпи от чашата си. — Аз заловил един мъж, кой убивал жени. Убил четири, и нямало спре. Аз пипнал.
Той се засмя. — Една капка кръв. Намерил една капка кръв върху гума на негово колело, малка като пясък. Така го разкрил. Той признал. Вижда, Лоабан, не всичко дрън-дрън.
— Сигурен съм, че не е, Сони.
— Отвличане на жени голям проблем в Китай. На всеки сто жени има сто и двайсет мъже. Хора не иска момичета, само момчета. Затова много бандити взима момичета и жени и ги продава. Тъжно, хора идва и моли ние намерим откраднати дъщери и жени. Много полицаи не ще занимава — случаи трудни. Понякога отвлечени жени отива на хиляди мили. Аз открил шест през минала година. Рекорд в служба. Човек чувства добре, като хване похитител, като арестува.
— Точно затова се занимаваме с тази професия — каза Райм.
Ли вдигна чашата си и двамата замълчаха. Райм се замисли, че се чувства удовлетворен от живота. Много от посетителите му го третираха като инвалид. О, в никакъв случай не искаха да го обидят. Те обаче или се правеха, че не забелязват „състоянието“ му, както имаха обичай да го наричат; или се шегуваха с нещастието му, за да покажат колко нормално го приемат. Всъщност изобщо не го приемаха и щом видеха катетъра или кутията памперси за възрастни, започваха да броят минутите, преди да избягат. Тези хора никога не изразяваха несъгласие с него, не спореха. Никога не сваляха маската си.
У Сони Ли обаче Райм виждаше пълна незаинтересованост от състоянието му. Сякаш то наистина е, така да се каже, нормално.
Той си даде сметка, че всички хора, с които се бе срещнал в хода на лечението си и след връщането си към професията, освен Амелия Сакс, са просто познати. Бе видял Сони Ли за пръв път преди по-малко от ден, но вече го чувстваше по-близък.
— Спомена баща си — каза Райм. — Когато му се обади, разговорът не звучеше добре. Какво е положението?
— А, баща…
Ли отпи уиски, с което явно започваше да свиква, както Райм с неговото байдзю. Глобализация чрез алкохол, помисли си насмешливо криминологът.
Ли отпи голяма глътка.
— Трябва да се пие по малко — предложи Райм.
— По малко, след като умре — отвърна полицаят и изпразни розовата пластмасова чаша на цветчета в гърлото си. — Мой баща… Той не като мен. Аз за него… това, кое значи, че не живее както той иска.
— Разочарование?
— Да, аз за него разочарование.
— Защо?
— О, за много неща. Разкажа набито.
— Сбито.
— През двайсетте година доктор Сун Ятсен успява обедини Китай, но избухва гражданска война. Гоминдан, Национална партия, ръководи от Чан Каиши. Гончантан обаче — комунисти, започва се бие срещу тях. Япония нахлува, лошо за всички. След разгром на Япония гражданска война в Китай продължава. Накрая комунисти с Мао Дзъдун побеждава и изгонва националисти в Тайван. Баща ми се бил за Мао. През октомври 1949 година стоял заедно с председател Мао пред Врата на небесен мир в Пекин. О, Лоабан, аз слушал тази история милион пъти. Как стоял там и оркестър свирел „Марш на доброволци“. Велико, шибано патриотично време. Така мой баща създал гуанси. Силни връзки. Станал голям човек в Комунистическа партия във Фудзян. Искал и аз го последва. Ама аз видял комунисти в 66-а — в Историческа велика пролетарска културна революция — как разрушавали всичко, как убивали. Правителство и партия не постъпвали правилно.
— Не е било естествено. Не е било хармонично.
— Точно така, Лоабан — засмя се Ли. — Мой баща искал аз влезе в партия. Заповядал ми. Заплашвал. Ама аз не интересува от Партия. Не интересува от колективи. — Той вдигна ръце. — Не интересува от велики идеи. Харесвал полицейската работа. Обичал лови престъпници… Винаги има загадка, предизвикателство, иска каже. Моя сестра, тя голяма клечка в партия. Наш баща гордее с нея, въпреки че жена. Казва, че тя няма го посрами като мен. През цяло време повтаря. — Лицето му помръкна. — Друго лошо, че аз няма син — никакви деца, — кога бил женен.
— Разведен ли си?
— Жена ми, тя умря. Разболя се и починала. Някакъв треска, лоша работа. Били женени няколко години, но няма деца. Мой баща казва, че аз виновен. Опитвали, но не получило. След това тя умира. — Ли стана, отиде до прозореца и загледа светлините на града. — Мой баща много строг. Постоянно ме бил като дете. Нищо, кое правил, не можело го задоволи. Аз получавал хубави бележки, бил добър ученик. В армията наградили. Взел хубав, уважавано момиче, получил работа в служби за сигурност, станал детектив, не прост регулировчик. Аз ходи при баща всяка седмица, дава му пари, ходи на гроб на майка. Нищо обаче не може го задоволи. А твои родители, Лоабан?
— И двамата са мъртви.
— Моя майка, тя не била строг като баща, не говорила много. Той не й позволява… Тук, в Красива страна, вие не, иска каже, под тежест на родители, нали?
Добър израз, помисли си Райм.
— Може би не толкова. Някой обаче са.
— Уважение към родители най-важно за нас. — Ли кимна към фигурката на Гуанди. — От всички богове най-важни наши предци.
— Може би баща ти има по-добро мнение за теб, но не го показва. Крие го. Защото мисли, че така е по-добре за теб.
— Не, той просто мен не харесва. Никой не може наследи име на наш род. Това много лошо.
— Ще срещнеш друга жена и ще създадеш семейство.
— Човек като мен? — изсумтя Ли. — Не, не. Аз прост полицай, без пари. Повече мъже на моя възраст във Фуджоу има фирми, много пари. Навсякъде пари. Помниш, като ти казал, че има повече мъже от жени? Защо на жена да вземе стар мъж, като може намери богат и млад?
— Ти си на моята възраст. Не си стар. Ли отново погледна през прозореца:
— Може би трябва остане тук. Аз говори добре английски. Работи като полицай тук. В Китайски квартал. Под прикритие.
