Чан отпи глътка чай.
— Не мисля. Той влиза в трюма на кораба само веднъж.
Чан Дзечи кимна:
— Освен това беше тъмно.
— Ако има портиер, ще му кажа, че съм по работа, и ще се представя като Тан. Цяла нощ съм упражнявал английския си. След това просто ще се кача с асансьора и ще почукам на вратата му.
— Ами ако има телохранители? Те ще те претърсят.
— Ще скрия пистолета в чорапа си. Няма да търсят внимателно. Няма да очакват да съм въоръжен.
Чан опита да си представи какво ще се случи. Знаеше, че и те ще са въоръжени. Дори да го прострелят, когато извади пистолета, той пак щеше да е в състояние да изпрати един или два куршума в Призрака. Забеляза, че баща му го наблюдава, и сведе очи.
— Ще се върна — каза уверено. — Ще се върна и ще се грижа за теб, татко.
— Ти си добър син. Не мога да мечтая за по-добър.
— Не съм ти засвидетелствал цялото уважение, което трябва.
— Напротив — успокои го старецът и наля още чай. — Много сполучливо съм избрал името ти.
Китайското име на Чан, Дзинърдзъ, означава „умен син“. Те вдигнаха чашите и Чан изпразни своята. Меймей се появи на вратата, погледна чашите.
— Взехте ли вече ориза? — попита. Изразът означаваше „добро утро“.
— Събуди Уилям — каза Чан. — Искам да му кажа нещо. Баща му обаче вдигна ръка:
— Не. Меймей спря.
— Защо? — попита Чан.
— Ще поиска да дойде с теб.
— Аз ще му забраня.
Чан Дзечи се усмихна тъжно:
— Мислиш ли, че това ще го спре? Този твой непокорен син?
Чан помълча известно време, сетне каза:
— Не мога да тръгна, без да говоря с него. Важно е.
— Каква е единствената причина — тихо, но твърдо поде възрастният човек — един мъж да направи това, което смяташ да извършиш сега — нещо толкова смело и опасно?
— Заради децата си — отвърна Чан. Старецът се усмихна.
— Да, синко, да. Винаги помни това. Ти постъпваш така заради децата си.
Изражението на възрастния мъж стана сериозно. Колко добре познаваше Чан този поглед. Величествен, властен, неотстъпчив. Не го беше виждал от известно време — откакто старецът заболя от рак.
— Много добре знам какво смяташ да му кажеш. Аз ще му го предам. Искам да не будиш Уилям.
Чан кимна:
— Както кажеш, татко.
Погледна часовника си. Беше седем и половина. Трябваше да е при Призрака след час. Баща му му наля още чай и Чан го изпи бързо. След това се обърна към Меймей:
— Скоро ще тръгвам. Искам обаче да поседиш до мен. Тя седна до съпруга си и опря глава на рамото му. Поседяха смълчани, но след пет минути Пои заплака и Меймей стана, за да се погрижи за нея. Сам Чан бе щастлив да седи и да гледа жена си и новата си дъщеря. Време беше да тръгва към смъртта си.
Райм надуши цигарен дим.
— Това е отвратително — провикна се.
— Кое? — попита Сони Ли, единственият присъстващ в стаята.
Китайският полицай изглеждаше изтощен и косата му стърчеше смешно. Часът бе 7.30.
— Цигарите — отвърна Райм.
— Ти трябва започне пуши. Отпуска. Полезно.
Появи се Мел Купър, Лон Селито и Еди Дън дойдоха скоро след него. Младият полицай от китайски произход вървеше много бавно. Дори косата му бе оклюмала, от стилната му прическа не беше останало нищо.
— Как си, Еди? — попита Райм.
— Да видиш само каква синина имам! — отвърна Дън. — Не дадох на жена си да я види. Сложих си пижамата в банята. Селито носеше няколко страници от нощната проверка на фирмите, поръчали сиви килими „Лустър Райт“ за обзавеждане през последните шест месеца. Търсенето още не беше завършило, а списъкът със сградите вече бе твърде голям: 32 в района на Батъри Парк Сити.
— По дяволите — промърмори Райм, — трийсет и две. И във всяка сграда с подобни килими можеше да са обзаведени по няколко етажа. Трийсет и две! Беше се надявал да не са повече от пет-шест.
Агентът от ИНС Алън Коу също дойде. Влезе наперено в импровизираната лаборатория. Изобщо не изглеждаше гузен и веднага започна да разпитва за хода на разследването — сякаш престрелката от предния ден изобщо не беше ставала и Призрака не беше избягал благодарение на него.
В коридора се чуха още стъпки.
— Здрасти — кимна Сакс.
Райм понечи да й каже за списъка на наскоро обзаведените с килими сгради, но Селито го прекъсна:
— Почина ли си добре тази нощ? Гласът на детектива звучеше странно.
— Какво?
— Почина ли си? Спа ли? Добре ли отдъхна?
— Не съвсем — отвърна предпазливо тя. — Защо?
— Опитах се да те намеря у вас около един. Имах някои въпроси.
Райм се почуди каква е причината за този разпит.
— Ами, прибрах се към два. Бях при един приятел.
— Така ли?
— Да, така.
— Е, не можах да се свържа.
— Виж какво! Мога да ти запиша телефона на майка си. Тя ще ти даде някои съвети как да ме издирваш. Макар да не го е правила от около петнайсет години.
— Уха, това било добре! — възкликна Сони Ли.
— Внимавай, полицай — предупреди Селито.
— Какво да внимавам? — сряза го Сакс. — Ако имаш нещо да казваш, стига си увъртал.
Детективът отстъпи:
— Просто не можах да те намеря. Мобилният ти телефон беше изключен.
— Така ли? Е, пейджърът ми не беше. Опита ли да ми оставиш съобщение?
— Не.
— Тогава?
Този спор изненада Райм. Наистина той настояваше, когато Сакс работи, винаги да има връзка. В извънработно време обаче положението бе различно. Тя беше независима. Обичаше да кара, имаше други интереси и приятели, несвързани с него. Онова, което я караше да разранява кожата си, да скърби за баща си и бившия си приятел (един от най-корумпираните полицаи в историята), да върши огледи., тази сила я теглеше понякога към усамотение. По същия начин и той я гонеше понякога, ту любезно, ту грубо. Инвалидът също имаше нужда да остане сам. Да събере сили, да остави болногледача да свърши неприятната „работа“ или да обмисли за пореден път въпроса: „Дали да не сложа край на живота си днес?“
Райм се обади във федералната сграда и потърси Делрей, но той бил в Бруклин и разследвал опита за бомбен атентат от предната вечер. След това говори със заместник главния агент, който му съобщи, че тъкмо избирали заместник на Делрей за случая „Призрак-убиец“.
— Ами специалният тактически отряд?
