Звучеше сериозно. В следващия момент обаче се засмя и изказа мислите и на двамата:
— Не, не. Прекалено късно… Не, хваща Призрак, отива си вкъщи и продължава като дяволски добър детектив. С Гуанди ние разкрие голямо престъпление и моя снимка се появи във всички вестници във Фуджоу. Може би председател ми даде медал. Може би мой баща гледа новини и види, че аз не чак толкова лош син. — Той изпразни чашата си. — Добре, достатъчно пил вече — аз и ти, Лоабан, ние играе игра.
— Аз не играя никакви игри.
— А каква била тази на компютър? Шах. Аз видял.
— Не играя много често — уточни Райм.
— Игра ти помогне стане по-добър. Аз те научи най-добра игра.
Ли се върна при магическия найлонов плик.
— Не мога да играя повечето игри, Сони. Няма как да държа картите, сещаш ли се?
— А, игри с карти? — изсумтя Ли. — Те игри на късмет. Става само за правене на пари. Виж, при тях ти пази тайни, като крие карти от противник. Най-добри игри онези, при кои крие тайни в своя глава. Вейчи? Чувал за нея?
На Райм му прозвуча познато.
— Като дама ли? — поинтересува се.
— Дама? Не, не.
Райм разгледа дъската, която Ли извади от плика и постави върху масичката до леглото. Беше разделена на много квадратчета. След това китаецът измъкна две торбички: едната със стотици миниатюрни бели пулове, другата
— с черни.
Изведнъж на Райм страшно му се дощя да играе и той съсредоточи цялото си внимание към разпалените обяснения на Сони за правилата и целта на вейчи.
— Изглежда просто — каза след малко.
Играещите се редуваха да слагат пуловете си върху дъската, опитвайки да заобиколят фигурите на противника и да възпрепятстват ходовете му:
— Вейчи като всички велики игри: прости правила — трудна победа. — Ли раздели пуловете надве и заобяснява:
— Играта измислена преди много години. Аз изучавал живот на най-добър играч на всички времена. Казва се Сипин Фан. Живял през осемнайсети век по ваше летоброене. Оттогава не се раждал никой по- добър. Играел игра след игра с Тинан Су, кой бил добър почти колкото него. Завършвали най-често равно, но Фан печелел малко повече точки, така че той по-добър. Ти знае защо?
— Защо?
— Су играе винаги в защита; Фан обаче… той предпочитал винаги нападение. Пред цяло време само напред, бил енергичен, луд.
Райм чувстваше ентусиазма на събеседника си.
— Играеш ли много?
— В Китай членува в клуб. Много играе, да. Гласът на Ли заглъхна и той посърна леко. Райм се
почуди защо. Китаецът отметна мазната си коса назад и каза:
— Добре, хайде играе. Ти каже колко. Може продължи дълго време.
— Не съм уморен.
— И аз. Така, ти никога не играл, затова аз дава предимство. Три пула повече. Не изглежда много, но във вейчи голямо, голямо предимство.
— Не — отказа Райм, — не искам никакви предимства.
— Аз дава предимство само защо ти не играл преди. Това единствена причина. Опитни играчи винаги прави така. Това обичай.
Райм оцени тактичността на Ли, но остана непреклонен:
— Не, ти ще играеш пръв. Давай.
Ли сведе поглед и се съсредоточи върху дъската между тях.
Четвърта част
Да отрежеш опашката на демона
Сряда, от Часа на дракона (7.00) до Часа на петела (18.30)
Във вейчи колкото по-равностойни са противниците, толкова по-интересна е играта.
29.
На сутринта в деня, когато трябваше да умре, Сам Чан завари баща си да извършва бавните движения на тайчи в задния двор на бруклинската им кооперация.
Той погледа стареца известно време и изведнъж се сети — след три седмици Чан Дзечи навършваше седемдесет. Поради бедността и постоянните преследвания в Китай не бяха успели да организират тържество за шейсетия рожден ден на стареца — по традиция голям празник, отбелязващ навлизането в най-уважаваната възраст.
Земното тяло на Сам Чан вероятно нямаше да може да присъства на тържеството, но духът му щеше да участва. В малкия двор старецът се движеше като танцьор.
Тайчи действа благотворно върху тялото и душата, но Чан винаги се натъжаваше, когато гледаше ритуала. Напомняше му на една влажна юнска нощ преди години. Чан заедно с няколко ученици и колеги учители бяха в Пекин и наблюдаваха група хора, извършващи подобните на балет движения. Минаваше полунощ и всички се наслаждаваха на приятното време и компанията на съмишленици в сърцето на най- великата нация на света, новия Китай, просветения Китай.
Чан се обърна към един ученик, за да му покаже жизнена възрастна жена, опиянена от магията на тайчи, когато от гърдите на момчето плисна кръв и то се свлече на земята. Войниците на Народноосвободителната армия стреляха по тълпата, събрана на площад „Тянанмън“. Танковете нахлуха след миг, изблъскваха хората пред себе си, смачкваха някои под веригите си (знаменитият кадър на студент, който спира танк с цвете в ръка, бе рядко изключение в онази нощ).
Чан не можеше да гледа тайчи, без да си спомни за онзи момент, който го утвърди като дисидент и промени живота му (и живота на семейството му) завинаги.
Сега той погледна жена си и малкото момиченце до нея, което спеше, прегърнало бялото парцалено коте, ушито от Меймей. Остана така няколко секунди. След това влезе в банята и пусна душа с пълна сила. Съблече се и влезе под струята, опря глава на плочките, които Меймей някак си бе намерила време да изтърка предната вечер.
Изкъпа се, спря горещата вода и се избърса. Заслуша се в дрънченето на метал от кухнята.
Меймей още спеше, а момчетата не разбираха нищо от готвене. Уплашен, той изтича при леглото, измъкна пистолета изпод дюшека и внимателно влезе в главното помещение на апартамента. Засмя се. Баща му правеше чай.
— Татко, ще събудя Меймей. Тя ще приготви чая.
— Не, не, нека спи. Мога и сам. След смъртта на майка ти се научих и да си готвя ориз. И зеленчуци. Макар и не много добре. Да пием чай заедно. Чан Дзечи вдигна с една кърпа металния чайник и закуцука към хола. Баща и син седнаха и възрастният мъж сипа чая.
Миналата нощ, след като Чан се прибра, двамата с баща му бяха взели карта и бяха открили жилището на Призрака, което, за тяхна изненада, не се намираше в Китайския квартал, а доста по на запад, край река Хъдсън.
— Кога ще отидеш, как ще проникнеш в апартамента? — попита баща му. — Няма ли да те познае?
