• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.
• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.
• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.
• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.
• Уйгури от Туркестанския ислямски център в Куинс.
• Записите от телефонните обаждания водят към клетъчен телефон, използван на Патрик Хенри Стрийт 805.
Престрелка на Канал Стрийт
• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.
• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.
• Няма съвпадения на отпечатъците.
• Килимът в скривалището е „Лустър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане се проверяват.
• Пресен естествен тор.
• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.
• Подробности за емигрантите:
• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, марката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.
• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.
30.
„Ти си остатък от старото. Разкайваш ли се?“
Призрака стоеше при прозореца на апартамента си в небостъргача на Патрик Хенри Стрийт и гледаше корабите, влизащи и излизащи от пристанището на петдесет метра долу и на миля напред.
Някои пореха вълните бързо, други се плъзгаха едва-едва.
Едни блестяха, други бяха покрити с ръжда като „Фуджоуския дракон“.
„… остатък от старото. Упадъчният ти начин на живот е отвратителен…“
Харесваше тази гледка. Извън Пекин и големите градове на Фудзян и Гуаидун в Китай имаше малко небостъргачи. Защото имаше малко асансьори. Положение, което бащата на Призрака замалко щеше да оправи през шейсетте.
Баща му бе надарен с рядката комбинация от амбиции и ясни идеи за постигането им. Дебелият бизнесмен се занимаваше с много предприятия: продаваше военна продукция на виетнамците, които по онова време се запасяваха, за да прогонят американците от недоносения придатък на страната им на юг; занимаваше се с извозване на боклук; даваше заеми; строеше частни жилища и внасяше руска техника — чийто най-печеливш продукт бяха асансьорите „Лемаров“, евтини, функционални и рядко причиняващи смъртни случаи.
Под покровителството на един фуджоуски колектив Кван Баба (малкото му име означаваше „баща“) бе сключил договори за покупката на хиляди асансьори, за продажбата им на строителни колективи и наемането на руски техници да ги инсталират. Имаше всички причини да вярва, че благодарение на усилията му китайските градове ще се променят и че богатството му ще стане още по-голямо. И защо да не успее? Той носеше официалната униформа, присъстваше на конгресите на ККП винаги когато можеше, имаше връзки из цялата югоизточна част на страната и кооперативът му бе един от най-успешните в провинция Фудзян, изпращаше купища пари в Пекин. Кариерата му обаче беше обречена. И причината за това бе проста: набитият, лишен от чувство за хумор мъж на име Мао Дзъдун, чиято капризна Културна революция от 1966 година накара студентите из цялата страна да се вдигнат и да разрушат четирите стари неща: старата култура, старите обичаи, идеи и навици.
Бащината къща на Призрака в един елегантен квартал на Фуджоу бе сред първите цели на развилнелите се младежи, излезли по улиците буквално разтреперани от идеализъм.
— Ти си част от старото. Разкайваш ли се? Признаваш ли, че си привърженик на старите ценности?
Кван Баба ги бе посрещнал в хола, който изглеждаше тесен за тълпата крещящи младежи. Погледна ги не само със страх, но и с удивление; защото наистина не виждаше какво зло е направил.
— Покай се и се превъзпитай и ще те пощадим.
— Ти си виновен, защото си роб на старото мислене, на старите ценности, на старата култура… Вие построихте империя от лакеи на гърба на народа.
Всъщност студентите нямаха ни най-малка представа как си изкарва прехраната Кван Баба и дали кооперативът му се основава на принципите на капитализма на Дж. П. Морган, или на марксистко- ленинско-маоисткия комунизъм. Знаеха само, че къщата му е по-хубава от техните и че той може да си позволи да купува произведения на изкуството от отреченото „старо“ време — изкуство, което не спомагаше с нищо за борбата на народа срещу потисниците от Запада.
Кван, жена му, дванайсетгодишният Ан и по-големият му брат стояха занемели пред бясната тълпа. — Ти си остатък от старото…
Тази нощ премина като ужасен, неясен сън за младия Ан.
Една сцена обаче се бе запечатала в съзнанието му и той си я спомни и сега, застанал в луксозния небостъргач с изглед към пристанището, в очакване на предателя на Чан. Високият водач на студентите стоеше в средата на хола. Носеше очила с черни рамки и изкривени стъкла, защото бяха произведени от един от местните колективи. Пръскайки слюнки, той влезе в ожесточен диалектически спор с младия Ан, застанал до бъбрековидната масичка, на която преди години баща му го бе учил да използва сметало.
— Ти си част от старото — крещеше студентът. — Разкайваш ли се?
За да придаде тежест на думите си, той думкаше силно по пода с дебела сопа при всяка своя фраза.
— Да, разкайвам се — отговори спокойно момчето. — Моля народа да ми прости.
— Ще промениш упадъчния си начин на живот. Дум.
— Да, ще го променя — отговори Ан, макар че нямаше представа какво означава „упадъчно“. — Старото е заплаха за колективното благо и народа.
— Ако запазиш старите си възгледи, ще умреш. Дум.
— Ще ги отхвърля. Дум, дум, дум…
И така продължи безкрайно дълго… докато ударите на студента не отнеха живота на онова, което налагаше с металния накрайник на сопата си — родителите на Кван Ан, лежащи завързани и със запушени уста в краката му.
Момчето не погледна нито веднъж гърчещите се кървави тела, докато рецитираше молитвата, която студентите очакваха жадно от него:
— Покайвам се. Отхвърлям старото. Съжалявам, че се оставих да бъда съблазнен от нечестиви и упадъчни мисли.
Него пожалиха, но не и големия му брат, който изтича в бараката на двора и се върна с едно гребло — единственото оръжие, което глупавият младеж успя да намери. За минути студентите го смазаха на кървава купчина върху килима, безжизнен като родителите си.
Пламенните младежи взеха верния Кван Ан със себе си, приеха го във фуджоуската младежка бригада „Победно червено знаме“ и прекараха нощта в изкореняване на други остатъци от старото.
Никой от студентите не забеляза, че на следващата сутрин Ан се измъкна от импровизираната им главна квартира. Реформите, които им предстояха, явно бяха толкова много, че те май дори не го бяха запомнили.
Той обаче ги помнеше. Бе прекарал кратката си кариера като презиращ старото маоист — не повече от няколко часа — в запомняне на имената на активистите и планиране на смъртта им.
Той не бързаше. Найсин…
